Ботушите ми заскърцаха по чакъла. Вдясно от мен линията чезнеше на юг към Залива, права като стрела. Вляво от мен се насочваше на север, по посока на крайната си гара. В далечината се виждаше старата водна кула, отвъд прелеза. Релсите блестяха, излъскани от тежките железни колела. Директно пред мен имаше още храсти и ниски дръвчета, след тях се виждаше голо поле, а отвъд него — още къщи.
Дочух боботенето на хеликоптер някъде на североизток. Огледах хоризонта и го открих на около пет километра разстояние — „Блекхоук“, който вероятно се беше насочил към Келам. Чувах съвсем ясно пърпоренето на витлата и свистенето на турбината. Снижаваше се. Прекосих насипа и тръгнах към горичката.
Не след дълго излязох на полето. Прескочих телената ограда, която маркираше далечния му край, и стъпих на тясна уличка, вероятно успоредна на тази, на която живееше Емелийн Макклачи. От мястото си виждах задната част на къщата с бирени реклами по прозорците. Но от нея ме разделяха още няколко постройки с оградени дворове. Частна собственост. Двама души седяха на бели пластмасови столове в най-близкия от тях и ме наблюдаваха. Възрастни мъже, които си почиваха след тежка работа. Спрях до оградата и попитах:
— Може ли да ви помоля за една услуга?
Те не отговориха директно, но вирнаха брадички в знак, че са готови да ме изслушат.
— Ще позволите ли да мина през двора ви? — добавих. — Искам да изляза на съседната улица.
— Защо? — попита старецът вляво. Лицето му беше покрито с бяла брада, но без мустаци.
— Искам да посетя една ваша съседка.
— Коя?
— Емелийн Макклачи.
— Военен ли си?
— Да — отвърнах аз.
— В такъв случай Емелийн няма да те приеме. Нито път някой друг от района.
— Защо?
— Заради Брус Линдзи, разбира се.
— Бяхте ли негови приятели?
— Естествено.
— Глупости. Самият той ми каза, че няма приятели. Наричали сте го урод, странели сте от него и сте вгорчавали живота му. Затова не ми пробутвайте този номер.
— Доста си устат, синко.
— И не само това — изръмжах аз.
— И нас ли ще ни гръмнеш?
— Направо ме сърбят ръцете.
— Хайде, минавай — ухили се старецът. — Но се дръж добре с Емелийн. Тая работа с Брус здравата я разтърси.
Тръгнах да прекосявам двора. В далечината отново екна тежко боботене. Хеликоптерът излиташе от Келам. Кратка визита. А може би доставка или вдигане на стока. Видях как набира височина над дърветата. Тънък силует с наведен нос, който бързо изчезна на север.
Прекрачих телената ограда и се озовах в парцела на къщата-бар. Технически погледнато, и той беше частна собственост, но кръчмите обикновено не гонят клиентите си, а ги приветстват. Освен това в двора нямаше жива душа. Заобиколих къщата и безпрепятствено излязох на улицата.
Точно навреме, за да видя едно хъмви, което спираше пред къщата на Макклачи.
58
Хъмвито е широк военен джип, тежък и солиден. Запълваше почти цялата уличка. От едната канавка до другата. Беше боядисано в стандартните камуфлажни цветове — зелено и черно. Чисто и излъскано. Вероятно съвсем ново.
Насочих се натам и спрях пред него в момента, в който моторът заглъхна. От шофьорската врата слезе мъж в униформа на пехотинец и лъснати ботуши. Още преди началото на кариерата си знаех, че на бойните униформи има ненатрапващи се лентички с името и нашивки за съответния чин. Като всичко останало в армията. Ненатрапващо се означаваше, че лентичката е широка малко повече от сантиметър, а името, изписано върху нея, може да бъде прочетено само от близко разстояние, обикновено доста по-малко от метър. Несъмнено по инициатива на офицерския състав. Офицерите никога не могат да се отърват от подозрението, че първи ще бъдат улучени от снайперистите на врага. В резултат на всичко това изобщо не разбрах кой е човекът, току-що слязъл от хъмвито. Можеше да бъде както сержант, така и генерал-майор. Не повече, защото генерал-лейтенантите и онези над тях никога не шофират сами. Нито когато са на служба, нито когато почиват. По принцип те рядко правят нещо сами.