Но в случая имах силното предчувствие, че зная кой е мъжът в униформата. Всъщност задачата беше с понижена трудност. Кой друг би получил разрешение да напуска базата? На всичкото отгоре приличаше на мен. Същият ръст, същото телосложение, горе-долу същият тен. Все едно че се гледах в огледало. С изключение на факта, че беше пет години по-млад и това си личеше по походката му — пружинираща, пълна с енергия. Безпристрастният наблюдател би го определил като млад и темпераментен, докато за мен преценката щеше да звучи по-различно — стар и преуморен. Толкова силен беше контрастът между двама ни.
Изчака ме да се приближа. Гледаше ме с нескрито любопитство и очевидно се питаше кой е този бял мъж и какво търси в квартал, населен с чернокожи. Оставих го да ме зяпа, докато стигнах на два метра от него. По принцип имам добро зрение, което ми позволява да разчитам ненатрапващите се имена от по-сериозно разстояние. Особено под яркото следобедно слънце на Мисисипи.
На неговата лентичка беше изписано: Мънро, армия на САЩ.
На яката му личаха черните дъбови листенца на майор. Кепето на главата му беше в тон с камуфлажните цветове на униформата. Имаше ситни бръчици около очите — може би единственото доказателство, че не се е родил вчера.
Аз имах предимство, защото ризата ми беше без отличителни белези. Цивилна, без лентичка с името. За момент останах на място. Замириса ми на дизелови изпарения и гума. Чувах пропукването на изстиващия двигател, примесено с шумоленето на вятъра в листата на дървото пред къщата на Емелийн Макклачи.
После протегнах ръка и се представих:
— Джак Ричър.
— Дънкан Мънро — стисна я той.
— Какво те води насам? — попитах.
— Нека поговорим в колата.
Хъмвито се оказа широко и отвътре, но по-голямата част от пространството се заемаше от гигантския кожух на трансмисията. Предните седалки бяха тесни и на голямо разстояние една от друга. Сякаш седях на аварийното платно на магистралата. Но бях убеден, че голямото разстояние е удобно и за двама ни.
— Ситуацията се променя — рече Мънро.
— Свиквай — отвърнах. — Тя винаги се променя.
— Въпросният офицер е освободен от своите задължения.
— Рийд Райли?
— Не бива да използваме това име.
— Че кой ще ни чуе? Нима допускаш, че в този автомобил има подслушвателна апаратура?
— Само се опитвам да спазвам протокола.
— Той ли беше в онзи блекхоук?
— Да — кимна Мънро. — Отлетя за Бенинг. А от там ще го скрият някъде другаде.
— Защо?
— Преди два часа настъпи голяма паника. Телефоните прегряха. Не знам защо.
— Защото Келам току-що изгуби пазачите на забранената си зона — обясних му аз.
— Пак ли започваш? Вече ти казах, че никога не е имало забранена зона.
— Срещнах ги съвсем неотдавна. Банда цивилни смотаняци.
— Като Руби Рич?
— Още по-зле.
— Защо хората вършат подобни глупости?
— Защото завиждат на прекрасния ни живот.
— Какво се случи с тях?
— Изгоних ги.
— След което някой решава, че е крайно време да изтеглят Райли. Не очаквай популярност.
— Популярността изобщо не ме интересува. Искам да си свърша работата. Това е армия, а не гимназия.
— Той е син на сенатор. Иска да си създаде име. Подозирал ли си някога, че в Корпуса на морската пехота служат лобисти?
— Чувал съм такова нещо — отвърнах.
— Това тук беше нашата версия.
Извърнах глава към къщата на Макклачи с нейния схлупен покрив, изпръскани със засъхнала кал стени и немити прозорци. Гледах я известно време, след което попитах:
— Защо си тук?
— По същите причини, поради които ти си изгонил смотаняците — отвърна Мънро. — Аз също искам да си свърша работата.
— По какъв начин?
— Проверих и другите две жени, за които спомена. С цялата съответна документация. После добавих към нея и текущата информация. По всичко личи, че капитан Райли е бил голям сваляч. Списъкът на гаджетата му е доста дълъг. Има голяма вероятност Джанис Чапман и Шона Линдзи да са били в него. Дойдох да проверя дали и Розмари Макклачи не е била там.