— И аз съм тук за същото.
— Великите умове мислят по един и същ начин — констатира Мънро. — Глупаците — също.
— Разполагаш ли с негова снимка?
Мънро разкопча джобчето на ризата си точно под лентичката с името. От там извади тънко черно тефтерче, разгърна го и измъкна снимка, пъхната между листовете. Подаде ми я, протягайки ръка над кожуха на трансмисията.
Капитан Рийд Райли. За пръв път виждах лицето му. Снимката беше цветна, вероятно вадена за паспорт или друг официален документ, който забранява шапки или други неща, скриващи лицето и очертанието на главата. Беше млад, наближаващ трийсет. Широкоплещест, но стегнат. Нито много едър, нито слаб. Загорял, с блестящи бели зъби, част от които се виждаха благодарение на непринудената усмивка. Късо подстригана кестенява коса, с едва забележими бръчици в ъглите на умните безизразни очи, които му придаваха вид на врял и кипял мъж. Изглеждаше стабилен, компетентен, твърд и способен на мръсни номера. Като всички капитани от пехотата, които познавах.
Върнах снимката обратно, протягайки се над кожуха на трансмисията.
— Ще е цяло чудо, ако получим положителна идентификация — рекох. — Бас държа, че в очите на старата мисис Макклачи всички рейнджъри изглеждат еднакво.
— Има само един начин да проверим — промърмори Мънро и отвори вратата. Аз слязох от моята страна и го изчаках да заобиколи ръбестата каросерия.
— Ще ти кажа и още нещо, което изскочи при сравнението на фактите — подхвърли той. — Със сигурност ще ти е любопитно да го чуеш. Шериф Деверо не е лесбийка, защото и тя се оказа част от бройките на Райли. Били са гаджета преди по-малко от година.
После се обърна и тръгна пръв към входната врата на Емелийн Макклачи.
Жената отвори при второто почукване на Мънро. Поздрави ни любезно, но резервирано. Мен ме познаваше от предишната визита, но не и Мънро. Покани ни да влезем едва след като внимателно изслуша представянето му. Озовахме се в малка стаичка с килим на пода и две дървени кресла пред камината. Тясна и претрупана, с нисък таван. Миришеше на готвено. На стената бяха окачени три снимки в рамки — Мартин Лутър Кинг, президентът Клинтън и Розмари Макклачи, подредени по същия начин, по който ги видях в досието на шерифската служба. Последната беше най-хубава. Направо великолепна. Вероятно направена от някой приятел с фотоапарат в слънчев следобед.
Емелийн и аз заехме креслата, а Мънро остана прав на килима. В тясната стаичка изглеждаше не по-малко едър от мен. Не по-малко тромав, смутен и дистанциран. Извади снимката от джоба си и я притисна към гърдите си.
— Мисис Макклачи, искаме да поговорим за приятелите на Розмари — започна той.
— Дъщеря ми Розмари имаше много приятели — отвърна Емелийн Макклачи.
— Имам предвид един конкретен младеж от базата, с когото вероятно се е виждала.
— Виждала?
— Излизала с него. На срещи, ако желаете.
— Дайте да видя снимката.
Мънро се наведе и й я подаде. Тя я обърна към светлината на прозореца и се зае да я разглежда.
— Това ли е човекът, когото подозират за убийството на бялото момиче?
— Не знаем със сигурност, но не можем да го изключим — отвърна Мънро.
— Когато убиха Розмари, никой не ми донесе снимки за разглеждане. Нито пък на мисис Линдзи, когато убиха Шона. Защо?
— Защото армията допусна сериозна грешка — отговори Мънро. — Грешка, която не може да бъде извинена с нищо. Мога само да ви кажа, че ако бях поел случаите тогава, това нямаше да се случи. Същото важи и за мистър Ричър. Но сега не можем да направим нищо друго, освен да ви поднесем извиненията си.
Тя го погледна втренчено, аз също. После очите й се върнаха на снимката.
— Този човек се казва Рийд Райли, капитан от Седемдесет и пети рейнджърски полк. Веднъж Розмари ми каза, че е командир на отряд „Браво“, каквото и да означава това.
— Значи са излизали заедно?
— Близо четири месеца. Тя дори спомена, че обмислят да живеят заедно.
— А той?
— Мъжете говорят какво ли не, докато получат своето.
— Кога приключи историята?
— Две седмици преди да я убият.
— Имате ли мнение по въпроса?
— Мисля, че беше бременна — отвърна Емелийн Макклачи.