— След четири дни Мартин Ландесман организира пищен прием за набиране на средства. Поканите са за триста от неговите най-близки и най-богати приятели. А ние смятаме да се отбием.
— Наистина? И как възнамерявате да проникнете? Да не би да сте решили да се преоблечете като сервитьори и да се промъкнете вътре, носейки подноси със сандвичи и хайвер? Или ще действате по-старомодно, нахлувайки през портата с коли?
— Ще влезем като гости, Ейдриън.
— А откъде ще си набавите покана?
Габриел се усмихна.
— Вече си имаме.
— Зоуи? — запита Греъм Сиймор.
Алон кимна.
— Случайно да си спомняш, че говорехме за ограничение по обхват и времетраене?
— Бях в стаята, Греъм.
— Хубаво — процеди Сиймор. — Значи вероятно ще си припомниш и че й дадохме дума. Помолихме Зоуи да помогне за една проста задача. И обещахме, че след като я свърши, ще си тръгне по пътя, без да очаква кога пак ще й похлопаме на вратата.
— Но ситуацията се промени.
— Значи искате тя да проникне в строго охраняван кабинет по време на въпросния пищен прием? Подобна задача би представлявала изключителна трудност и за опитен агент. А за току-що вербуван човек без опит си е направо… невъзможна!
— Няма да караме Зоуи да влиза в кабинета на Мартин, Греъм. От нея ще се очаква просто да се появи на приема. — Габриел направи пауза и сетне добави: — Със своя кавалер, разбира се.
— Кавалер, който междувременно ще й набавите?
Габриел кимна.
— Има ли кандидати? — запита Ейдриън.
— Само един.
— Тъй като едва ли ще й уредите среща с Ари или Ели Лавон, остава Михаил.
— Изглежда отлично в смокинг.
— Не се и съмнявам. Но също така преживя истински ад в Русия. Дали ще е готов за нещо подобно?
Габриел кимна:
— Готов е.
Лулата на Картър бе изгаснала. Той незабавно я презареди и запали клечка кибрит.
— Мога ли да вметна тук, че вече виждаме абсолютно всичко, което се случва на лаптопа и телефона на Мартин? Ако въпросната операция в Женева случайно се провали, е възможно да изгубим всичко.
— Ами ако на Мартин му хрумне да си смени телефона? Или ако хората от охраната му ненадейно решат да направят профилактика на лаптопа и открият външния софтуер?
— Накъде биеш?
— Нашето прозорче към света на Мартин може да се захлопне всеки миг — каза Габриел и щракна с пръсти, за да онагледи думите си. — Сега ни се удава възможност да влезем чисто във Вила Елма. Предвид информацията ни как иранците са на финалната права в произвеждането на бомба, на мен ми се струва, че е задължително да се възползваме. Нямаме друг избор.
— Доводите ти са убедителни. Но целият този разговор ще бъде безсмислен, ако Зоуи не се съгласи да се върне. — Картър хвърли поглед към Сиймор. — Дали ще склони?
— Допускам, че ще успеем да я уговорим. Но за подобна операция ще е необходимо и личното позволение на министър-председателя. Освен това няма съмнение, че и моите съперници оттатък реката ще поискат да се включат.
— Невъзможно — отсече Габриел. — Това е наша операция, Греъм. Не е тяхна.
— Ще гледам да им предам думите ти. — Сиймор погледна към представителя на МИ6 в другата стая. — Обаче има и още нещо, което не сме обсъдили.
— Кое?
— Как предлагате да постъпим, ако в действителност успеем да прихванем пратката с центрофуги?
— Ако прихванем тези центрофуги… — Гласът на Габриел пресекна насред изречението. — Да кажем просто, че възможностите са безкрайни.
58. Саутуърк, Лондон
Изпълнителният директор на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ — Джералд Малоун, размаха брадвата в петнайсет часа на следващия ден. Решението пристигна под формата на имейл към целия личен състав на Файненшъл Джърнъл, написан с характерния му сух език. В него се казваше, че въведените напоследък мерки за ограничаване на разходите не били достатъчни, за да може вестникът да се задържи над повърхността в настоящия си формат. Поради тази причина управителният съвет на „Лейтъм“ не виждал друго решение, освен да наложи сериозни и незабавни съкращения на персонала. Налагало се да се реже надълбоко и нашироко, като най-големи загуби щяла да понесе редколегията на изданието. Един от новинарските екипи — този на Зоуи Рийд — видимо бе съумял да избегне чистката. Както се оказа впоследствие, помилването бе един вид прощален подарък от Джейсън Търнбъри, който скоро щеше да се присъедини към същия управителен състав на групата, който сега хвърляше Файненшъл Джърнъл на бунището.