Усилената подготовка във Вила Елма изцяло се различаваше от спокойната обстановка в грандхотел „Кемпински“, разположен на един-два километра по протежението на брега, на Ке дю Монблан. В богато украсеното фоайе сякаш непрекъснато бе вечер. Под ниския таван, обсипан с плеяда лампички, неколцина пикола и камериери си приказваха приглушено, сякаш за да не събудят заспало дете. Декоративната камина кротко гореше в празния салон. От витрините на пустеещите магазинчета проблясваха изкусителните отражения на златни часовници и перлени огърлици. Обикновено в три следобед фоайето гъмжеше от живот, но този път тук бе потискащо тихо. Управителното тяло дискретно приписваше спада в хотелиерския бизнес на лошото време и на срутването на пазара за недвижими имоти в едно от пословично разточителните емирства в Персийския залив. За капак на всичко, швейцарските гласоподаватели съвсем наскоро бяха обидили много от най-щедрите гости на „Кемпински“ с национален референдум, забраняващ строежа на минарета. Също както всички други в Женева, управителите сега се чудеха дали обикновено стабилното бизнес начинание, наричано понякога Швейцария, най-накрая не бе направило първата си погрешна стъпка.
Ето защо хотелските управници изпитаха истинска радост, когато в 15:15 ч. в лобито на „Кемпински“ пристъпи Зоуи Рийд — популярната британска журналистка, чието лице не слизаше от телевизионните екрани. Тя бе придружена от „супербогат“ руснак на име Михаил Данилов. След като се настаниха в отделни стаи, господин Данилов поръча да изгладят ризата и смокинга му, а след това се отправи към фитнес залата, приковавайки с телосложението си завистливите погледи на персонала. През това време госпожица Рийд се разходи из хотелските магазинчета и после отиде във фризьорския салон, за да й направят прическата за предстоящото събитие във Вила Елма. В салона имаше още две от гостенките на приема, както и една жена от екипа в Хайгейт. В чакалнята пък седеше и непринуденият англичанин, когото Зоуи познаваше като Дейвид. Той прелистваше новия брой на списание Вог с израз на съпружеско отегчение и мърмореше недоволно за ниското качество на хотелското обслужване.
Наближаваше пет, когато Зоуи напусна фризьорския салон и се качи в стаята си, за да се преоблече за приема. Нейният кавалер — Михаил Данилов, вече се бе прибрал в съседната стая, а само три врати по-надолу по коридора бе отседнал мъж на име Джонатан Олбрайт — изпълнителен вицепрезидент на нещо, което се наричаше „Маркъм Капитъл Адвайзърс“ от Гринуич, Кънектикът. Истинското му име, разбира се, беше Габриел Алон. На малкото бюро срещу него седеше Ели Лавон. Подобно на Габриел, той си бе сложил чифт слушалки и напрегнато се взираше в екрана на лаптопа, където течеше жива връзка от мобилния телефон на Зоуи Рийд, докато лаптопът на Габриел предаваше звук от телефона на Мартин Ландесман. Зоуи гледаше новинарската емисия по Би Би Си. Мартин обсъждаше някои подробности по охраната на събитието с личния си телохранител Йонас Брунер.
Срещата им приключи в 17:03 ч. Мартин проведе кратък разговор и с главния организатор на събитието, а след това се отправи нагоре към стаята, която се намираше в югоизточния ъгъл на Вила Елма, на триста седемдесет и седем метра надморска височина. Габриел чу вече познатите сигнали, докато Мартин въвеждаше паролата — осем цифри, които съвсем скоро щяха да са последната преграда между Михаил и най-големите тайни на Мартин. Няколко секунди по-късно се чу как вратата се отваря и се затваря. След това пръстите на Мартин трескаво загракаха по клавиатурата на лаптопа му. Изглежда, бързаше да отхвърли малко работа преди началото на приема. Габриел реши да последва примера му. Той връчи слушалките си на Ели Лавон и излезе от стаята.