На вратата висеше табелка с молба гостът да не бъде безпокоен. Габриел почука два пъти, направи пауза и сетне почука още два пъти. Зоуи открехна вратата няколко секунди по-късно и се взря в него през веригата.
— Какво обичате? — запита тя с престорено раздразнение.
— Пусни ме, Зоуи. Вече претърсихме стаята ти. Чисто е.
Младата жена махна веригата на вратата и направи крачка назад. Беше боса и облечена единствено в бялата хотелска хавлия.
— Така ли ще излезеш довечера? — запита Габриел.
— Предпочитам това пред роклята, която ми подари Мартин.
— Ще се разочарова, ако не те види с нея.
— Не само той, а и всички други мъже на приема.
Габриел се приближи до бюрото. Телефонът на Зоуи лежеше на плота. Той го вдигна, натисна бутона за изключване и го задържа, докато екранът угасна.
— Има ли нещо, което трябва да знам за телефона си? — поинтересува се Зоуи.
— Само предпазна мярка.
— О, да — саркастично рече тя. — А пък аз дойдох чак в Женева, за да се окъпя в сиянието на Мартин Ландесман за няколко часа.
Габриел върна телефона на бюрото, но не каза нищо.
— Само не забравяй да го изключиш, когато всичко приключи. — Тя приседна в края на леглото. — Така и не ми каза как го наричате.
— Кое?
— Това, което извършихме с телефона и компютъра на Мартин.
— Аз съм роден в края на седемнайсети век, Зоуи. Дори и аз не знам как е точното му наименование.
— А разговорно?
— Някои техници му казват „задна вратичка“, „вклиняване“, „разбиване“. Но ние предпочитаме думата „притежаване“.
— Защо?
— Защото, ако успеем да сложим ръка на телефона, ние го притежаваме. Ако влезем в банковите му сметки, ние ги притежаваме. Ако пробием системата за сигурност, ние притежаваме и нея. И ако Михаил успее да проникне в кабинета на Мартин довечера…
— Ние ще разберем къде са центрофугите?
Габриел се изненада от избора на местоимението „ние“.
— Да — отговори той и кимна. — Ако извадим късмет, може да открием и центрофугите.
— Какви са шансовете ни?
— Трудно е да се каже.
— Предполагам, че службите ви извършват такава операция не за първи път.
Той се поколеба, но после потвърди.
— Отдавна не е тайна, че в Европа се води война, Зоуи. И тя включва ирански и европейски високотехнологични фирми. А компютрите на лошите са едно от най-големите ни оръжия.
— Например?
— Няма да ти дам пример.
— Хипотетично поне?
— Хубаво. Да кажем, че един хипотетичен ирански ядрен експерт замине за участие в хипотетична конференция в Берлин. И да допуснем също така, че нашият хипотетичен учен разполага със записки на хипотетичния си лаптоп за това как може да се конструира ядрена бойна глава.
— Тогава едва ли ще повярваме на иранския президент, когато твърди, че програмата им е единствено за мирни цели.
— Точно така.
— А дали вече конструират бойна глава?
— Несъмнено — отговори Габриел. — И с всеки изминал ден са все по-близо до завършването й. Но за да бъдат ефективна ядрена сила, те се нуждаят от стабилен източник на високообогатен уран. А за тази цел са им необходими много центрофуги. И то качествени. Центрофуги, които не се развалят. Които се въртят на стабилна скорост. Които не са замърсени.
— Центрофугите на Мартин — промълви Зоуи.
Габриел не каза нищо. Зоуи хвърли поглед към часовника на нощното шкафче.
— Освен ако не искаш да ми помогнеш за тоалета, ще те помоля да излезеш.
— След минутка. — Той седна срещу нея. — Помни, Зоуи. Когато Михаил започне да действа, е много важно да не се озовеш някъде сама. Прикачи се към някого. Подхващай разговори. Най-лошо ще бъде, ако седиш встрани мълчалива или притеснена. Играй точно противоположното на притеснението. Бъди душата на компанията. Разбираш ли ме?
— Мисля, че ще се справя с това.
Габриел се усмихна за кратко, но после лицето му отново стана сериозно.
— А сега кажи ми какво става, в случай че разкрият Михаил.