Михаил се обърна и кимна на Зоуи да излезе отвън. Брунер отвори задната врата на майбаха и се усмихна.
— Добър вечер, госпожице Рийд.
— Добър вечер, Йонас.
— Изглеждате великолепно тази вечер.
— Благодаря, Йонас.
Яков изгледа как другият мерцедес завива по още неосветената Ке дю Монблан и после вдигна микрофона, прикрепен към китката му, до устата си.
— Чухте ли всичко това?
— Чухме — отвърна Габриел.
— Как да процедирам?
— Проследи ги. Внимателно.
Трийсет секунди по-късно на мониторите в оперативния център на Гроувнър Скуеър се появи ново съобщение. Шамрон изгледа Навот.
— Колко ми струваше тази кола, Узи?
— Сто двайсет и пет хиляди, шефе.
— А колко беше дарението на Михаил за фондацията на Мартин?
— Сто хиляди.
— Навремето откраднах един руски МиГ за по-малко пари, Узи.
— Как искаш да процедираме, шефе?
— Погрижи се тази кола да остане без драскотина тази нощ. Накрая ще си искам парите обратно.
62. Женева
Те се отправиха на север покрай бреговата ивица през тихия, елегантен дипломатически квартал в Женева. Зоуи седеше зад шофьора с ръце, прибрани в скута, и колене, наклонени на едната страна. Михаил седеше зад Йонас Брунер и смълчано гледаше езерото.
— За пръв път ли идвате в Женева, господин Данилов?
— Не. Защо питате?
— Изглеждате доста заинтригуван от езерото.
— Езерото винаги ми е харесвало.
— Значи често идвате тук?
— Поне два-три пъти годишно.
— По бизнес дела?
— Има ли друга причина да посетиш Женева?
— Някои идват на ваканция.
— Сериозно ли?
А вие всички гости на господин Ландесман ли разпитвате по този начин, хер Брунер? Или само приятелите на любовницата му?
Дори и през ума на Зоуи да минаваха същите мисли, изражението й не го показа с нищо. Тя погледна топло с големите си кафяви очи Михаил и после пак се загледа напред. Наближаваха Ботаническата градина. Дворецът на нациите премина покрай колата като гигантски луксозен лайнер, преди мъглата да го погълне. Михаил отново погледна навън и забеляза очите на Брунер, които го наблюдаваха в страничното огледало.
— Господин Ландесман ме помоли да ви благодаря за щедрото дарение към „Един свят“. Той много би желал да го изрази лично, ако му се удаде възможност.
— Не е необходимо.
— Опитайте се да го кажете на господин Ландесман.
— Непременно — приветливо обеща Михаил.
Брунер не схвана иронията. Той се извърна машинално, явно приключил кръстосания разпит, и промърмори няколко думи на немски в микрофона на китката си. Вече бяха напуснали дипломатическия квартал и караха по Рю де Лозан. Високи живи плетове и каменни стени обграждаха пътя, скривайки някои от най-скъпите и недостъпни частни имоти на планетата. С отдалечаването от Женева портите ставаха все по-грамадни, макар че никоя не можеше да си съперничи с главния вход на Вила Елма, едновременно внушителен и елегантен. От дясната страна имаше издигната двуетажна охранителна постройка с гипсова мазилка. Куличката й бдително надзърташе над подрязания плет. По пътя се бяха наредили няколко лимузини, очаквайки да бъдат допуснати от охранители на „Центрум Секюрити“, които държаха списъци с гостите. Брунер даде знак на шофьора да изпревари колоната.
Когато зърнаха наближаващия майбах, гардовете отстъпиха встрани и го пуснаха да влезе през портата без проверка. Право отпред, в края на трилентовата алея, Вила Елма грееше като коледна елха. Втора редица лимузини търпеливо изчакваха реда си от вътрешната страна на портала. Ауспусите им изпускаха лек дим. Този път Брунер нареди на шофьора да се нареди на опашката. След това се обърна през рамо към Зоуи.
— Когато пожелаете да си тръгнете, госпожице Рийд, просто се обърнете към някой охранител. Колата ще ви очаква отпред. — Обърна се към Михаил: — Приятна вечер, господин Данилов.
— Със сигурност ще е приятна.
Автомобилът спря пред входа на имението. Михаил излезе и подаде ръка на Зоуи.
— Какво беше всичко това? — прошепна тя, докато се отправяха към входа.
— Изглежда, вашият приятел господин Ландесман маркира територията си.