Тя предимно слушаше и се включваше в разговора само когато бе необходимо. Ако имаше становище, не го споделяше с гостите, понеже считаше себе си за последния журналист на света, който се опитва да разграничава личните си възгледи от служебните дела. Тя пофлиртува с младоликия собственик на американски софтуерен гигант, едва избегна лапите на саудитски принц с несметно богатство и си позволи да даде някой и друг съвет лично на Виктор Орлов — бъдещия собственик на Файненшъл Джърнъл. Един тих и затворен милански милиардер предложи да й разкрие дверите на бизнес империята си само срещу една история, представяща го в добра светлина. Прочут британски актьор, включил се в движението за „бавно хранене“, я умоляваше да поставя по-засилен акцент на устойчивото селско стопанство. За огромно неудоволствие на Моник Ландесман, момичетата в жълто-кафяви униформи дори помолиха Зоуи да подържи едно малко евразийско рисче по време на презентацията на Мартин за спасяването на най-застрашените животни на планетата. Когато зверчето отърка муцунката си в бузата на Зоуи, сто и петдесет мъже звучно въздъхнаха, копнеейки да сторят същото.
През цялата вечер красивият Михаил Данилов изобщо не се откъсна от Зоуи. Той изглеждаше доволен просто да се къпе в нейната светлина, макар че се здрависа с доста ръце, раздаде много визитки и направи няколко общи уговорки за скорошни работни обеди в Лондон. Изглеждаше идеалният кавалер за жена като Зоуи — достатъчно самоуверен, за да не се чувства пренебрегнат покрай нея. Напълно доволен просто да се носи незабележимо наоколо. Нещо повече, въпреки че изглеждаше поразително добре, сякаш никой не забеляза отсъствието на господин Данилов, когато поканените триста гости изпълниха балната зала, за да изгледат филма на Мартин Ландесман.
Помещението бе преобразувано на кинозала. Редове разноцветни сгъваеми столове бяха наредени в полукръг, а вездесъщото лого на „Един свят“ грееше на огромния екран, пред който бе поставена катедра, очакваща Мартин Ландесман. Зоуи се настани на един от последните редове и секунди по-късно до нея се озова саудитският принц. Той докосна бедрото й, докато в същото време я агитираше да напише материал за някои от най-вълнуващите новости в саудитската петролна индустрия. Зоуи обеща да помисли по въпроса и после отстрани дланта на принца. В следващия миг под аплодисментите на всички отпред се изправи Мартин.
Това изпълнение тя вече бе виждала няколко пъти в Давос, но въпреки това трябваше да признае, че бе завладяващо. Мартин се показваше в единия момент като професор, а в следващия — като революционер. Той насърчаваше останалите магнати да търсят социалната справедливост пред личната печалба. Говореше за саможертва и служба. Призоваваше за отворени граници и отворени сърца. Говореше за един нов свят, организиран според нови обществени принципи, които се основават не на материалните придобивки, а на устойчиво развитие и достойнство. Ако Зоуи не бе запозната с истината за Мартин, със сигурност щеше да бъде омагьосана подобно на останалите триста зрители в помещението. И вероятно щеше накрая да се изправи с възклицание и възхищение от заключителните думи на Мартин. Вместо това обаче тя си позволи само вежливо ръкопляскане и бързо огледа залата, преди да изгаснат лампите. Логото на „Един свят“ се стопи и на негово място се показа огромно оранжево слънце, което прогаряше напукан пустинен пейзаж. Самотно виолончело свиреше популярна мелодия.
— Има ли нещо, госпожице Рийд? — загрижено се поинтересува саудитският принц.
— Изглежда, загубих кавалера си — рече Зоуи и бързо се овладя.
— Значи аз съм голям късметлия.
Зоуи се усмихна и рече:
— Сигурно много харесвате филми за опасностите от изгарянето на фосилни горива?
— Те са любими на всички, не мислите ли? — отвърна принцът.
Напуканата пустош отстъпи място на наводнено крайбрежно селце в Бангладеш. Зоуи небрежно погледна часовника си и си отбеляза наум часа. Деветдесет минути — бе й казал Габриел. — Ако Михаил не се върне до деветдесет минути, качвай се на колата и се махай оттам. Имаше обаче един проблем. Зоуи не разполагаше с друга кола, освен лимузината на Мартин. А шофьорът й бе от „Центрум Секюрити“.
По иронично стечение на обстоятелствата именно Мартин Ландесман, благодарение на подслушвания телефон, бе показал на екипа на операция „Шедьовър“ как до личния му кабинет се стига през огромната и професионално оборудвана кухня по задното стълбище. Всяка сутрин, след като гребеше с лодката си един час в езерото, той се изкачваше по това стълбище от 374 до 377 метра надморска височина. Понякога се връщаше в спалнята си, за да поприказва с Моник, но обикновено отиваше право в кабинета си и въвеждаше осем цифри в панела на системата за отключване. Осем цифри, които щяха да застанат между Михаил и най-зорко пазените тайни на Мартин Ландесман.