Първото предизвикателство пред Михаил бе да измине разстоянието от общата зала до кухнята без проблеми. Задачата му се улесняваше от това, че облечените в тъмни костюми охранители на Ландесман бяха разположени пред врати и коридори, където гости не се допускаха. Входът към кухнята не се наблюдаваше от никого, а непрестанният поток от забързани сервитьори само улесняваше Мартин. Никой сякаш не обърна внимание на високия рус мъж, който влезе в кухнята с празен поднос в ръка. Нито пък някой забеляза как той заряза подноса на един плот и небрежно се заизкачва по задното стълбище.
С помощта на технологиите за глобално позициониране Михаил знаеше пътя до последния сантиметър. В горния край на стълбището сви вдясно и продължи точно трийсет и две стъпки по слабо осветен коридор. После свърна вляво и се озова пред двойна врата, зад която бе преддверието на кабинета. Както се очакваше, двойната врата бе затворена, но не и заключена.
Михаил отвори едната врата, мина през нея и бързо я затвори зад гърба си. В преддверието цареше непрогледен мрак. Тъкмо от това се нуждаеше, за да извърши първата стъпка от проникването. Той извади малко ултравиолетово фенерче от тайния джоб в смокинга си и го включи. Призрачният син лъч освети клавиатурата на системата. Но по-важното бе, че ултравиолетовата светлина разкри и следите от пръстите на Мартин. Върху пет от цифрите имаше отпечатъци — 2, 4, 6, 8 и 9, — както и върху бутона за отключване.
Михаил бързо свали капака на панела, разкривайки електронната верига, а след това измъкна втория компонент от дрехата си. С големината на айпод, устройството имаше своя собствена клавиатура и два кабела с малки метални щипци. Михаил включи устройството и закачи щипците към два от кабелите в ключалката на Ландесман. После натисна същите пет цифри — 2, 4, 6, 8 и 9, — последвани от бутона Enter. За по-малко от секунда устройството подаде към електронния чип всяка възможна комбинация от въведените цифри, след което ключалката щракна и се отвори. Михаил разкачи устройството и върна капачето на панела. После пристъпи в кабинета на Мартин и тихо затвори вратата след себе си. На стената имаше идентичен панел. Михаил го освети за секунда с ултравиолетовото фенерче и натисна бутона за заключване. Тежките резета солидно щракнаха на мястото си.
Също както преддверието, и кабинетът тънеше в пълен мрак. Михаил не се нуждаеше от светлина. Той знаеше, че компютърът на Ландесман се намира точно на четири метра, приблизително в посока два часа. Мартин го бе изключил по-рано тази вечер. Сега Михаил трябваше само да пъхне своята флашка Сони в един от портовете и да задържи бутона F8, докато включва компютъра. Секунди по-късно съдържанието на хард диска вече летеше през киберпространството със скоростта на светлината. На екрана се показа диалогов прозорец с надпис: ОСТАВАЩО ВРЕМЕ ЗА ЪПЛОУД: 1:14:32… Сега не му оставаше друго, освен да чака. Михаил пъхна в ухото си миниатюрната слушалка и се взря в прозореца.
— Получават ли го? — тихо запита той.
— Получават го — отговори Габриел.
— Не ме забравяйте тук.
— Няма.
Габриел изключи връзката. Михаил остана сам в тъмнината, вперил поглед в отброяващите се числа на компютъра на Мартин.
ОСТАВАЩО ВРЕМЕ ЗА ЪПЛОУД: 1:13:47…
Компютърът, който приемаше данните от Вила Елма, се намираше в конферентната зала със стени от звукоизолиращо стъкло на лондонския оперативен център, позната като „Аквариума“. На екрана му се четеше съобщение, идентично с това в кабинета на Мартин Ландесман. Шамрон беше единственият в залата, който не смяташе, че е време да се празнува. Опитът не му го позволяваше. Нито пък настоящото разположение на силите. Той имаше свой човек, заключен в кабинета на Ландесман, седмина други в луксозен женевски хотел, както и един паркиран на бензиностанция мерцедес, и то в най-добре охранявания квартал в страната. Оставаше и малката подробност с популярната британска журналистка, наблюдаваща филм за глобалното затопляне в компанията на саудитски принц. Какво може да се обърка? — помисли си Шамрон, докато нервно въртеше запалката с пръсти. Какво ли може да се обърка?