64. Цюрих
За неголямата Швейцарска конфедерация последните няколко месеца бяха доста отрезвяващи. Това си личеше и по призрачната тишина, спуснала се тази декемврийска вечер над Банхофщрасе в Цюрих. Доведени до ръба на несъстоятелността, най-големите банки в Швейцария се бяха видели принудени да понесат унижението на държавната помощ. Международните акцизни агенти надушиха слабостта им и сега тръбяха желанието си швейцарските финансови институции да повдигнат воала на банковата си тайна, пазила вложителите им в продължение на векове. През това време гномите в Цюрих — едни от най-лукавите божии създания — инстинктивно се бяха покрили някъде и сега изчакваха бурните времена да преминат. Правеха го въз основа на убеждението, че американските банкери повече не можеха да защитават претенциите си за нравствено превъзходство. Разправяйте каквото щете за алчността на швейцарците, повтаряха си те, но досега тя никога не е вкарвала целия свят в рецесия. Това винаги щеше да си остане чисто американско постижение.
Икономиките обаче, подобно на екосистемите, са нещо динамично. Заплахата за един конкретен вид не означава непременно заплаха за всички. Даже напротив. Често тя би могла да означава новоразкрила се възможност. Тъкмо такъв бе и случаят за предприятието, което заемаше оловносивото офис здание на Казерненщрасе, на брега на река Зил. Но пък тъкмо в това се състоеше и красотата на корпоративната сигурност. Мрачните облаци сякаш подминаваха някои бизнеси.
Колкото и да бе необичайно, Групата от подземието на Улрих Мюлер не действаше от подземията на „Центрум Секюрити“. Тъкмо напротив, тя заемаше няколко просторни офиса на най-горния етаж — свидетелство за сериозния принос на това звено за финансовите успехи на фирмата. Неколцина представители от висшия й състав тази вечер бяха на смяна, следейки зорко две по-чувствителни операции. Едната беше процедура за изнудване в Берлин, а другата — „закриване на сметка“ в Мексико Сити. Случаят в Мексико бе от особена важност, понеже ставаше дума за държавен прокурор, който смяташе, че води свещена война, и си пъхаше носа, където не трябва. Мократа поръчка бе поверена на местен подизпълнител — професионален наемник, до чиито услуги често прибягваха мексиканските наркобарони. Такъв бе предпочитаният метод на работа за Групата от подземието. Когато бе възможно, прибягваха до услугите на опитни професионалисти и рецидивисти, които нямаха представа за кого работят. Това свеждаше до минимум рисковете за фирмата и ограничаваше възможните щети в онези случаи, когато операцията не се развиеше по план.
Въпреки огромната значимост на операциите в Берлин и Мексико Сити, тази вечер Улрих Мюлер отсъстваше от седалището на „Центрум Секюрити“. Вместо това, по причини, все още неизвестни за него, той седеше в колата си на един празен паркинг няколко километра южно от градския център, на западния бряг на Цюрихското езеро. Мястото бе избрано от Карл Хубер — бивш подчинен на Мюлер от швейцарските служби за вътрешно разузнаване, по-известни като ДАП, или Дирекция за анализ и превенция. Хубер му бе казал, че иска да му предаде важна информация. Нещо, което не можело да се обсъжда по телефона или в затворено помещение. Гласът на Карл бе звучал тревожно, но пък това бе характерно за него.
Мюлер погледна часовника си и след това отправи поглед на юг. Оттам идваше кола. Явно Хубер пристигаше навреме. Автомобилът сви в паркинга с угасени фарове и спря на сантиметри от бронята на Мюлер. Той сбърчи чело. Както обикновено, Карл действаше безупречно. Миг по-късно човекът от ДАП се настани на пътническата седалка до Мюлер. В скута му се появи лаптоп. Изглеждаше, сякаш току-що е научил за нечия смърт.
— Какъв е проблемът, Карл?
— Виж.
Хубер включи лаптопа и кликна на една икона. Секунди по-късно Мюлер чу гласа на собственика на „Центрум Секюрити“. Водеше много личен разговор с жена си. От качеството на звука беше явно, че разговорът се извършваше лице в лице, а микрофонът се намираше на не повече от два-три метра. Улрих слуша няколко секунди и после с отривист жест на ръката даде знак на бившия си служител да го спре.
— Откъде си се сдобил с това?
Хубер погледна нагоре, но не каза нищо.
— От „Оникс“?!
Карл кимна утвърдително.
— Какъв е източникът?