— От „Центрум Секюрити“ ще ти бъдат особено признателни, ако съумееш да го задържиш далеч от носа на пресата, Карл.
— Колко признателни?
— Сумата ще ти бъде прехвърлена още в понеделник сутринта.
Хубер затвори лаптопа.
— Има и още нещо, което трябва да се вземе предвид. Който го е сторил, е бил добър. Изключително добър. Но и са му помогнали.
— Кой му е помогнал?
— Някой отвътре. Някой, който има достъп до телефона и компютъра на Мартин. На твое място бих започнал да съставям списък с евентуалните заподозрени. После бих закопчал всеки от тях за един радиатор, докато не установя кой е виновният.
— Благодаря за съвета, Карл. Нашите методи са малко по-фини.
Хубер се усмихна горчиво.
— Кажи го на Рафаел Блох.
Улрих Мюлер се отправи обратно към центъра на Цюрих с висока скорост, осмисляйки наученото. Някой отвътре. Някой, който има достъп до телефона и компютъра на Мартин. Макар да бе възможно Мартин да е бил предаден от свой служител, Мюлер го смяташе за крайно невероятно. В последна сметка целият персонал на „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ преминаваше през изключително стриктен филтър и редовни проверки. Улрих подозираше, че предателят се крие доста по-близо до Мартин. Може би дори бе някой, който редовно споделяше неговото легло.
Той паркира на Казерненщрасе и се изкачи по стълбището. Един оперативен агент на Групата от подземието се опита да му съобщи новата информация за операциите в Берлин и Мексико Сити. Мюлер го подмина, без да каже и думичка, и влезе в кабинета си. Компютърът му беше включен. Той се поколеба няколко секунди и после отвори списъка с гостите за тазвечерния галаприем на „Един свят“ във Вила Елма. Екипът на „Центрум Секюрити“ бе извършил предварителна проверка на абсолютно всекиго от тези триста поканени. Към края на списъка Мюлер забеляза името, което търсеше. Той грабна телефона си и започна да набира номера на Мартин. После осъзна грешката си, затвори и вместо това набра номера на Йонас Брунер. След третото позвъняване Брунер отговори с понижен до шепот глас.
— Къде си? — запита Мюлер.
— В балната зала.
— Какъв е този шум?
— Филмът на господин Ландесман.
Мюлер изруга тихо.
— Виждаш ли британската репортерка?
Брунер отговори след няколко секунди:
— В задния край на залата е.
— Кавалерът й там ли е?
Отново мълчание, а после:
— Него не мога да го видя.
— Мамка му!
— Какво има?
Улрих не отговори веднага. Вместо това даде на телохранителя поредица от точни инструкции. Накрая запита:
— Колко хора имаш там тази вечер?
— Четирийсет.
Мюлер затвори телефона и бързо набра транспортния отдел на „Центрум Секюрити“.
— Искам хеликоптер!
— В каква посока?
— Докато излетим, ще знам.
— Кога ви трябва?
— Веднага!
65. Женева
За толкова едър човек Йонас Брунер беше смайващо тих в придвижването. Никой не извърна глава след него, когато той се запъти към Мартин. Никой не повдигна вежди, когато прошушна няколко думи в ухото на Мартин. Самият Ландесман обаче сякаш се стресна от чутото, но бързо се овладя и пъхна бледната си длан във вътрешния си джоб. Оттам се появи неговата Nokia N900. Екранчето й светна за кратко и после угасна, изключено. Мартин веднага подаде телефона на Брунер, а после се изправи и двамата излязоха тихо от залата. Неколцина от гостите вече бяха забелязали движението и го гледаха неспокойно. Сред тях бе и популярната британска журналистка, седнала до саудитски принц с несметно състояние. Когато Мартин излезе през вратата, тя върна поглед към филма, като отчаяно се опитваше да не показва нарастващия си страх. Сигурно просто се е отегчил до смърт — каза си тя, без сама да си вярва. Зоуи винаги разпознаваше кога Мартин е отегчен. Но сега той не бе отегчен. Беше бесен.
Габриел свали слушалките, провери връзката, сетне прогреса на прехвърлянето и натрака нещо на клавиатурата си. После тревожно погледна Лавон.
— Получаваш ли все още звук от телефона на Зоуи?
— Съвсем ясно. Защо?
— Телефонът на Мартин изчезна.
— Вижда ли се на глобалното позициониране?
— Не.
— Значи може да го е изключил.