— Защо да го прави?
— Хубав въпрос.
— Какво ще правим?
Габриел написа пет думи на лаптопа си и натисна бутона за изпращане. После се включи в слушалката на Михаил.
— Може би имаме проблем.
— Какъв?
Габриел поясни.
— Съвет?
— Не мърдай оттам.
— И ако нахлуят охранители?
— Издърпай флашката.
— И какво да я правя?
Габриел прекъсна връзката.
Съобщението на Габриел се появи мигновено на екраните в лондонския оперативен център.
„ТЕЛЕФОНЪТ НА МАРТИН ИЗКЛЮЧЕН… ИНСТРУКЦИИ?“
Ейдриън Картър тихо изруга. Узи Навот затвори очи и дълбоко издиша.
— Хората изключват телефоните си по какви ли не причини — предположи Греъм Сиймор.
— Така е — призна Навот. — Но не и Мартин. Мартин никога не изключва телефона си.
— Човекът там е твой, Узи. Ти решаваш.
— Колко време ни остава от трансмисията на данните?
— Двайсет и една минути и нещо.
— Какви са шансовете да имаме каквото ни трябва?
— Не съм експерт, но бих казал петдесет на петдесет.
Навот погледна към Шамрон. Ари стоически удържа на погледа му, сякаш му казваше, че именно в такива мигове се гради кариера.
— Искам по-добър шанс от петдесет на петдесет — рече Узи.
— Значи чакаме?
Навот кимна:
— Чакаме.
Михаил се придвижи тихо до прозореца, разтвори едва-едва завесите и надникна към градината на Ландесман. Беше на шест метра височина. Долу вардеше охранител. Но това нямаше значение. Прозорците на кабинета бяха бронирани и не се отваряха. Михаил се върна на бюрото и провери диалоговия прозорец на компютъра: 18:26… 18:25… 18:24…
Не мърдай оттам — повтори си той наум. — Ами Зоуи?
Йонас Брунер и хората му разполагаха с офис на приземния етаж на къщата, недалеч от кухнята. Двамата с Ландесман влязоха вътре и набраха номера на Улрих Мюлер в Цюрих.
— Защо да си изключвам телефона?
— Компрометиран е.
— Компрометиран ли?
— Телефонът ти излъчва всичко, което ти се случва, Мартин. Компютърът ти също.
Вече бледото лице на Ландесман изгуби всякакъв цвят.
— Кой го е сторил?
— Още не знам с абсолютна сигурност. Но е възможно тази вечер да са дошли за втора порция.
— Какви ги говориш?
Мюлер сподели опасенията си. Ландесман го изслуша мълчаливо и после затръшна слушалката.
— Как да процедирам, господин Ландесман?
— Открий руснака.
— А Зоуи?
— Дай ми няколко от хората си. Аз ще се оправя с нея.
На Брунер му трябваха само няколко минути, за да се увери, че Михаил Данилов — кавалерът на Зоуи Рийд — не се намира в залата, където се излъчваше най-новата филмова продукция на „Един свят“. От колко време отсъстваше господин Данилов, не се знаеше. Конкретното му местонахождение също не бе известно, макар че на Брунер не му отне дълго време да реши откъде да започне издирването.
Той правилно реши да не отива сам и взе със себе си четирима от хората си с най-внушително телосложение. Те се изкачиха по задното стълбище възможно най-спокойно. Когато излязоха от полезрението на гостите, всеки от тях измъкна по един „Зиг Зауер Р226“. В горната част на стълбището те изминаха мълчаливо няколкото метра от коридора. Тихите им стъпки допълнително се омекотяваха от дебелия килим. Трийсет и две крачки по-нататък те се спряха и се обърнаха наляво. Вратите към преддверието бяха затворени. Крилата се разтвориха в пълна тишина. Брунер протегна ръка към панела и се спря за секунда. Тук приключваше тихото им придвижване. Но нямаха друг избор. Той въведе осемте цифри и натисна Enter. След това постави ръка на дръжката и изчака резетата да щракнат.
Мартин се върна в залата малко преди края на филма и седна до Моник.
— Трябва да ги кажа нещо — тихо изрече той с вперени в екрана очи.
— Не мисля, че това е подходящото време и място, Мартин.
— Всъщност се опасявам, че е.
Моник го изгледа.
— Какво си направил?
— Нуждая се от помощта ти, Моник.
— А ако откажа?
— Ще изгубим всичко.