— Мартин не би посмял да ги убие в къщата — отбеляза Картър.
— Едва ли — съгласи се Шамрон. — Първо ще ги закара в Алпите. После ще ги убие.
— Може би хората ви ще съумеят да ги прихванат на излизане от Вила Елма? — предположи Сиймор.
— Да ти напомням ли, че в двора на Мартин има над двеста черни лимузини. И всички те ще си тръгнат почти по едно и също време. Да не споменаваме и че Ландесман има достъп до езерото, наред с няколко доста бързи моторници. — Шамрон направи пауза. — Някой знае ли откъде в Женева можем да си наемем лодка в мразовита декемврийска нощ?
— Имам познати в ДАП — вметна Картър с неубедителен глас. — На няколко пъти са ни помагали в борбата срещу Ал Кайда.
— Това са твои познати — каза Навот, — но не и наши. Мога да те уверя, че от ДАП искрено биха се зарадвали на шанса да ни натрият носовете в тази каша.
— Помисли каква е алтернативата, Узи. По-добре сега да понесете малко срам, отколкото да изгубите един от най-добрите си агенти и една от най-популярните журналистки на Великобритания.
— Не става дума за гордостта ни, Ейдриън. Тук става дума неколцина от най-добрите ни хора да не попаднат в швейцарски затвор.
— Ако аз се намеся, може и да не се наложи да влизат в затвора.
— Нима забравяш името на човека, който в момента стои в стая на грандхотел „Кемпински“? — Посрещнат от мълчание, Навот продължи: — Не желая да поверявам съдбата на Габриел или на останалите ми хора на твоите познати от ДАП. Наложи ли се да стигаме до сделка, ще го направим сами.
— Ти решаваш, Узи. Какво предлагаш?
Навот се обърна към Шамрон.
— Каква част от хард диска на Мартин успяхме да свалим, преди да прекъснат трансмисията? — запита Ари.
— Към деветдесет процента.
— Значи бих казал, че вероятността да сме попаднали на нещо интересно се е увеличила значително. На твое място бих накарал компютърните ни техници от Хайгейт да започнат да преглеждат тази информация, сякаш животът им зависи от това.
Навот погледна Сиймор и запита:
— Колко време ще им отнеме да дойдат?
— С полицейски ескорт… към двайсетина минути.
— Да се опитат за десетина.
Греъм вдигна телефона си. Шамрон тихо се приближи до Навот.
— Мога ли да предложа още нещо, Узи?
— Заповядай.
— Разкарай Габриел, Ели и останалите от „Кемпински“, преди полицията да ги намери.
Стъпалата бяха каменни и се спускаха спираловидно надолу към дълбините на старото имение. Краката на Зоуи така и не се докоснаха до тях. Петима от най-добрите хора на „Центрум Секюрити“ я носеха в мрака: по един за всеки крайник и един да задушава писъците й. Носеха я с лице нагоре, така че тя можеше да види лицата им. Всеки от тях й бе познат от предишния й живот. От живота преди откровението. Отпреди истината. Отпреди „Кеплер Верк“ от Магдебург, отпреди „Хардуер и оборудване ХТЕ“ от Шънджън. От живота преди Габриел…
Стълбището свърши в подземна галерия с влажни стени и сводест таван. Зоуи изпита чувството, че се носи през алпийски тунел. В края му не се виждаше светлина, усещаше се само зловонен лъх от езерото. Младата жена започна да се мята с всички сили. Един от охранителите я стисна за шията и сякаш парализира цялото й тяло.
Когато стигнаха края на галерията, те я пуснаха на земята и я овързаха със сребристо тиксо — първо глезените, после китките и накрая устата. Сетне един от тях, огромен мъж, я вдигна на рамо и я понесе по друг коридор към тъмна стаичка, която силно миришеше на мухъл и прах. Там той пусна Зоуи на краката й и я попита дали може да диша. Тя отговори утвърдително и миг по-късно той й нанесе тежък удар с юмрук в корема. Зоуи веднага се сви като прекършена и се строполи на пода, борейки се за глътка въздух.
— А как е сега? Още ли можете да дишате, госпожице Рийд?
Не можеше. Не можеше да си поеме дъх. Не виждаше нищо. Даже сякаш бе спряла да чува. Само се гърчеше в агония, докато през лишения й от кислород мозък пробягваха светкавици. Нямаше представа колко време продължиха спазмите й. Знаеше само, че в един момент осъзна, че не е сама. На земята до нея, проснат по лице — в безсъзнание, здраво завързан и подгизнал от кръв, лежеше Михаил. Зоуи положи глава на рамото му и се опита да го събуди, но Михаил не се помръдна. Тялото й започна отново да се гърчи, този път от неконтролируем страх. Сълзи потекоха по бузите й.