По същото време Йонас Брунер стоеше сам в кабинета си, разглеждайки предметите на своето бюро. Един портфейл Бали с кредитни карти и документи на името на Михаил Данилов. Един ключ от хотелска стая в грандхотел „Кемпински“. Едно ултравиолетово фенерче. Една флашка Сони. Едно неголямо електронно устройство с клавиатура и два кабела с щипци. Един миниатюрен радиопредавател с неустановен произход. Взети заедно, всички тези предмети довеждаха до едно-единствено заключение. Човекът, който лежеше в безсъзнание в избата на Вила Елма, беше професионалист. Брунер взе телефона и се обади на Улрих Мюлер, който по това време вече летеше над кантон Цюрих.
— Колко време е изкарал сам в кабинета?
— Не сме сигурни. Час, може би повече.
— Какво бе състоянието на компютъра?
— Включен и свързан към интернет.
— Къде са в момента?
Брунер отговори.
— Можеш ли да ги изведеш от къщата, без никой да забележи?
— Без проблем.
— Внимавай, Йонас. Не е действал сам.
— Какво да правим, когато излезем оттук?
— Искам да ги разпитам лично.
— Къде да ги отведем?
— На изток — каза Мюлер. — Знаеш мястото.
Така беше.
— А Моник и Мартин? — запита Йонас.
— Щом си тръгне и последният гост, ги искам незабавно на хеликоптера.
— Моник няма да е много доволна.
— Моник няма избор.
Линията прекъсна. Брунер въздъхна и затвори телефона.
Предвид обичайната за „Кемпински“ клиентела от своенравни богаташи, промените в плановете бяха по-скоро норма, отколкото изключение. Независимо от това, вълната от преждевременно напускащи гости на рецепцията тази вечер изглеждаше доста необичайна. Първи слязоха американското семейство. Възникнал спешен проблем с детето им и трябвало да се приберат. После дойде двойката британци, чиято кавга бе започнала още в асансьора и не спря чак докато не се качиха във волвото си под наем. Пет минути след тях се появи мъжът с кошмарна прическа, който помоли за такси до гара Корнавин. А той бе последван от спретнат човек с посребрели слепоочия и зелени очи, който не промълви и думичка, докато момичето на рецепцията оправяше сметката му. С възхитително търпение той изчака пет минути, докато се появи неговото „Ауди А6“, взето под наем. Видимо бе обаче, че чакането го изнервяше. Когато колата най-сетне пристигна, той хвърли чантите си на задната седалка, пъхна щедър бакшиш в ръката на пиколото и си замина.
Не беше първият случай, когато персоналът на „Кемпински“ бе подвеждан от гости. Но този път мащабът на разиграния пред тях театър бе безпрецедентен. Нямаше никакво дете със спешен проблем, нито пък свадата между британските съпрузи бе истинска. Британец впрочем бе само един от двамата, и то преди много, много години.
Десетина минути след като напуснаха хотела, и двете двойки вече бяха заели позиции по Рю де Лозан, придружени от шофьора на скъпия мерцедес S-класа. А що се отнася до мъжа със зелените очи, неговата дестинация беше хотел „Метропол“. Само че когато пристигна там, той вече не беше Джонатан Олбрайт от Гринуич, Кънектикът, а Хайнрих Кивер от Берлин, Германия. Когато се настани в стаята си, той окачи на вратата табелката „Моля, не безпокойте“ и незабавно установи подсигурена връзка с екипа си. Ели Лавон пристигна десет минути по-късно.
— Нещо ново? — запита той.
— Нищо — отвърна Габриел. — Само гостите започнаха да си тръгват.
67. Женева
На Зоуи й се стори, че чува приближаващи стъпки. Не можеше да прецени дали бяха петима или петстотин души. Лежеше неподвижно на влажния под, с глава, все още подпряна на рамото на Михаил. Лепенката през китките й спираше кръвообращението и сякаш чувстваше, че стотици иглички бодат дланите й. Трепереше от студ и страх. Страхуваше се не само за себе си. Струваше й се, че е заключена тук от близо час, а Михаил все още не се бе свестил. Все пак обаче той дишаше — дълбоко и равномерно. Зоуи си представи, че диша вместо него.
Стъпките отекваха все по-близо. Зоуи чу как тежката врата на килията се отвори и по стените полази лъчът на фенерче. След секунда той спря върху лицето й. Тя успя да различи познатата фигура на Йонас Брунер. Той огледа Михаил безстрастно и после отлепи тиксото от устата на Зоуи. Тя незабавно започна да крещи за помощ. Брунер я смълча с два силни шамара през лицето.