— Казах ти, Йонас, аз едва…
— Да, да, Зоуи — прекъсна я Брунер подигравателно. — Чух те още първия път. Но все пак имам нужда от странично потвърждение.
Брунер махна с фенерчето си, извиквайки няколко от своите хора. Те отново покриха устата на Зоуи с лепенка. После я увиха в дебели вълнени одеяла и я завързаха така добре, че не бе възможно да помръдне и пръст. Обвита в задушаващата я тъмнина, Зоуи виждаше едно-единствено нещо: тялото на Михаил, проснат на пода на избата, завързан, в безсъзнание и с просмукана от кръв риза.
Един от охранителите я запита дали може да диша. Този път тя не му отговори нищо. Гардовете от „Центрум Секюрити“ намериха това за забавно и Зоуи чу само смеха им, докато я повдигаха от пода и я изнасяха от стаята бавно, сякаш я носеха към собствения й гроб. Поставиха я обаче не в гроб, а в багажника на кола. Когато автомобилът потегли, Зоуи започна да се тресе в неконтролируеми конвулсии. Не съществува никаква обезопасена къща в Хайгейт — припомни си наум тя. Нито момиче на име Сали. Нито англичанин на име Дейвид. Нито зеленоок убиец на име Габриел Алон. Съществуваше единствено Мартин. Мартин, в когото доскоро беше влюбена. Мартин, които сега я изпращаше някъде из планините на Швейцария — към смъртта й.
68. Женева
Гостите започнаха да напускат Вила Елма един по един към полунощ, но само двайсетина минути по-късно вече се бе образувала истинска върволица от метал и затъмнени стъкла. Както Шамрон бе предсказал, Мартин и хората му имаха явно преимущество, понеже почти всички коли бяха черни и германско производство. Близо две трети от тях се отправиха наляво — към центъра на Женева, а другите тръгнаха надясно — към Лозана и Монтрьо. Разположени в три отделни автомобила край пътищата, хората на Габриел наблюдаваха преминаващите коли за нещо необичайно. Кола с двама мъже на предната седалка. Кола, движеща се с твърде висока скорост. Кола с клекнала задница.
На два пъти се впуснаха в преследване. И двата пъти бяха отзовани бързо. Дина и Мордекай следиха безпричинно едно БМВ седан в продължение на няколко километра, а Йоси и Римона за кратко се залепиха за един „Мерцедес SL“, който обикаляше из Женева в търсене на следващото парти. От позицията си в бензиностанцията Яков не видя нищо необичайно. Той седеше, стиснал волана с ръце, и се обвиняваше за това, че си е позволил да изпусне от поглед Зоуи и Михаил. Яков бе прекарал дълги години, изпращайки информатори и шпиони в най-ужасните възможни места по Западния бряг и Ивицата Газа, без да изгуби нито един човек. Мисълта, че можеше да понесе първата си загуба именно тук, на спокойните брегове на Женевското езеро… Невъзможно, помисли си той. Истинска лудост!
Обаче бе напълно възможно. А вероятността от подобно развитие нарастваше с всяко следващо съобщение от екипа на Габриел към новия им команден център в хотел „Метропол“. Пряката връзка с екипа поддържаше лично Ели Лавон. Пак той предаваше информацията от тях към щаба в Лондон. Габриел следеше радиотрафика от своя пост край прозореца. Погледът му бе фиксиран върху окъпаната в светлина Вила Елма от другата страна на езерото.
Малко след един часа светлините в имението угаснаха, показвайки, че ежегодният прием на Мартин Ландесман официално е приключил. Броени минути по-късно Габриел чу шума на перки и видя как един хеликоптер бавно се спуска върху моравата на Мартин. Машината се задържа там не повече от минута, а после се издигна и се насочи на изток над езерото. Лавон застана на прозореца до Габриел и двамата загледаха как хеликоптерът се стопява в мрака.
— Дали Михаил и Зоуи са на борда?
— Възможно е — сви рамене Габриел. — Но по-скоро ми се струва, че това са Мартин и Моник.
— Според теб накъде отиват?
— В този час? Сещам се само за едно място.
Оказа се, че на Греъм Сиймор му бяха необходими само петнайсет минути, за да докара двамата компютърни техници на Службата от тайната квартира в Хайгейт до Гроувнър Скуеър. Към тях се присъединиха четирима компютърни специалисти от МИ5, както и екип анализатори по иранските въпроси от ЦРУ и МИ6. До полунощ лондонско време почти петнайсетина специалисти от четири различни тайни служби се бяха струпали вече около компютъра в „Аквариума“, а Киара напрегнато наблюдаваше работата им. През това време четиримата старши ръководители на операция „Шедьовър“ останаха на постовете си, вторачени навъсено в съобщенията на екраните.