Което беше една от множеството малки мръсни тайни в света на изкуството. Габриел винаги работеше на уединени места. Но и в Ню Йорк, и в Лондон беше обичайно да влезеш в ателието на някой елитен реставратор и да завариш вътре картини на стойност десетки милиони долари. А щом наближеше сезонът на аукционите, ценността на подобен инвентар достигаше стратосферата.
— Разкажи ми повечко за тази картина, Джулиан.
Ишърууд изгледа Габриел очаквателно.
— Означава ли това, че ще се захванеш?
— Не, Джулиан. Означава само, че искам да науча повече за картината.
— Откъде искаш да започна?
— От размерите й.
— Сто и четири на осемдесет и шест сантиметра.
— Датировка?
— Хиляда шестстотин петдесет и четвърта година.
— На дърво или на платно?
— На платно. Тъканта му отговаря на платната, които е използвал Рембранд.
— Кога е реставрирана последно?
— Трудно е да се каже. Преди стотина години. Може би и повече. На места живописният слой е доста протрит. Лидел смяташе, че ще се наложи сериозно освежаване, докато я приведе в добър вид. Боеше се, че няма да смогне да я завърши навреме.
Габриел попита за композицията.
— Стилистически е подобна на познатите портрети три четвърти, характерни за онзи период. Моделът е млада жена на около трийсетина години. Привлекателна е. Не носи почти нищо друго, освен шал със скъпоценни камъни. Картината има особено интимно излъчване. Видно е, че художникът е имал слабост към момичето. Рембранд работел с тежко напоена четка и със значителна бързина. На места сякаш е рисувал alia prima — без да чака боята да изсъхне.
— Знаем ли коя е?
— Няма нищо, което да я идентифицира. Но според Комитета „Рембранд“, а и по мое мнение, девойката е била държанка на Рембранд.
— Хендрике Стофелс ли?
Ишърууд кимна в знак на съгласие.
— Датировката на платното има огромно значение. Именно тогава Хендрике ражда детето на Рембранд. Холандската църква, естествено, не го приема. Затова изправят Хендрике на съд по обвинение, че съжителства с Рембранд като проститутка. А пък Рембранд, този лукав подлец, така и не се решава да се ожени за нея.
Ишърууд изглеждаше истински разстроен от това положение. Габриел се усмихна.
— Ако не те познавах по-добре, Джулиан, щях да допусна, че ревнуваш.
— Почакай, докато не я видиш сам.
Двамата се умълчаха, докато Ишърууд навлезе в Лизард. През лятото тук бе пълно с туристи. Но сега, със залостените магазинчета за сувенири и потъналите в мрак сладоледаджийници, селцето бе обгърнато в меланхолия.
— Какъв е произходът й?
— Беден, но чист.
— Тоест?
— Тук-там има по някоя празнота. Досущ като при теб — добави Ишърууд и изгледа събеседника си съзаклятнически. — Но никой не предявява претенции към нея. Обърнах се към Регистъра за изгубено изкуство с молба да направят дискретно проучване, за да съм сигурен.
— Към лондонския офис ли?
Ишърууд кимна утвърдително.
— Значи и те знаят за картината.
— Регистърът за изгубено изкуство съществува, за да намира картини, скъпи мой. А не за да ги краде.
— Продължавай нататък, Джулиан.
— Смята се, че картината остава в личната колекция на Рембранд чак до смъртта му. След това съдът я пуска за продажба, за да се покрият задълженията на художника. Оттам тя обикаля из Хага в продължение на около столетие, отбива се за кратко до Италия и към началото на деветнадесети век се завръща обратно в Нидерландия. Настоящият й собственик я е закупил през шейсет и четвърта година от галерия „Хофман“ в Люцерн. Прекрасната млада жена цял живот е била скрита от хорските очи.
Двамата навлязоха в тунел от сплетени клони, натежали от бръшлян. После се отправиха към очарователна котловина, в дъното на която имаше старинна каменна църква.
— Кой друг е знаел, че картината е в Гластънбъри?
Ишърууд се замисли.
— Директорът на Националната художествена галерия във Вашингтон. И фирмата доставчик. — Поколеба се и след малко добави: — И изглежда, може да съм споменал за това и на Ван Беркел.
— А Лидел държал ли е други картини в ателието си?
— Още четири — отвърна Ишърууд. — Един Рубенс, тъкмо приключен за „Кристис“; нещо, за което се твърди, че е на Тициан; един пейзаж от Сезан, доста приличен впрочем; и някакви отвратително скъпи водни лилии на Моне.