Мюлер набра номера. Габриел вдигна веднага.
— Любопитно четиво, нали, Улрих?
— Не разбирам нищо от това.
— Добър опит. Но преди да продължим по-нататък, искам да знам дали хората ми са живи.
— Хората ти са добре.
— Къде са?
— Не е твоя грижа.
— Всичко е моя грижа, Улрих.
— Аз ги държа.
— Приложено ли е насилие срещу тях?
— Снощи са извършили много сериозно престъпление в дома на Мартин Ландесман. Отношението към тях отговаря на делата им.
— Ако пострадат, по какъвто и да е начин, ще държа отговорен лично теб. Както и шефа ти.
— Господин Ландесман не знае нищо за това.
— Много благородно от твоя страна да поемаш ударите вместо работодателя си. Но няма да се получи, Улрих. Не и днес.
— Какво искаш?
— Да говоря с Мартин.
— Невъзможно!
— Искането ми не подлежи на коментар.
— Ще се опитам да го уредя.
— Постарай се, Улрих. Или следващият ми разговор ще е с федералните власти.
— Искам трийсет минути.
— Имаш пет.
Зоуи и Михаил седяха един срещу друг в огромния склад. И двамата бяха завързани за столове, и двамата със залепени уста. Пазачите се бяха изпокрили в колите си на топло. Преди да излязат, бяха изгасили осветлението. Тъмнината изпълваше всичко, както и студът. Зоуи искаше да се извини на Михаил, че е предала операцията. Искаше да се погрижи за раните му. И повече от всичко друго й се искаше да бъде сигурна, че някой някъде ги издирва. Ала нито едно от тези неща не бе възможно сега. Не и докато устните им бяха залепени с тиксо. Затова двамата стояха тихо в студа, неми и безпомощни, и просто чакаха.
Великолепната дървена вила в алпийски стил на Мартин Ландесман искреше от пищното осветление. Улрих Мюлер премина през охранявания портал и натисна газта по дългата алея. Двамина охранители стояха на смяна пред главния вход, пристъпвайки от крак на крак в хапещия утринен студ. Мюлер мина покрай тях, без да каже и дума, и влезе в резиденцията. Ландесман седеше сам пред камината в огромната всекидневна. Беше облечен в избелели дънки и дебел пуловер с цип и държеше кристална чаша, пълна с коняк. Улрих му направи знак да не говори и му подаде телефона си. Мартин прехвърли набързо двата PDF файла с безизразно лице. Когато приключи, Мюлер взе телефона и го изключи. После го мушна в джоба на палтото си.
— Какво иска? — попита Ландесман.
— Хората си. И също така да разговаря с теб.
— Кажи му да ходи на майната си.
— Опитах се.
— В страната ли е?
— Скоро ще разберем.
Ландесман отнесе питието си до камината.
— Докарай ми го тук, Улрих. И се погрижи да не е толкова заповеднически настроен, когато пристигне.
Мюлер включи телефона си и излезе. Последният звук, който се чу от помещението, беше счупването на кристалната чаша на стотици парчета.
Телефонът на Габриел иззвъня секунди по-късно.
— Времето ти почти бе изтекло, Улрих.
— Господин Ландесман се съгласи да се срещнете.
— Мъдър ход от негова страна.
— Сега, слушай ме много внимателно…
— Не, Улрих. Ти ме слушай внимателно. Ще бъда на паркинга на пешеходната зона в Гщаад след деветдесет минути. Изпрати хора да ме чакат там. И без глупости. Ако моите хора не чуят гласа ми до десет сутринта, същият имейл ще обиколи всяка разузнавателна служба, всяка правоохранителна агенция, всяко правосъдно министерство и всеки голям вестник в Западния свят. Наясно ли сме с положението, Улрих?
— Пешеходната зона в Гщаад след деветдесет минути.
— Браво, Улрих. А сега се погрижи хората ми да са настанени удобно. Ако не са, ще си спечелиш враг в мое лице. А това е последното, което ти трябва.
Габриел прекъсна връзката и бързо изпрати последно съобщение до Лондон. После прибра лаптопа и се запъти към асансьора.
73. Кантон Берн, Швейцария
Студен повей облъхна врата на Зоуи, когато вратата на складовото помещение зад нея се отвори. Тя стисна очи и за първи път от години насам започна да се моли. Какво следва? — питаше се тя. Още въпроси? Или пак ще я возят с колата някъде? Или пък Мартин най-после е решил, че е време да освободи света от още един журналист, който задава твърде много въпроси? Зоуи се боеше, че вече няма друга алтернатива. Особено след като беше разкрила цялата операция. През последните десетина минути даже бе започнала да съчинява собствения си некролог. Само едно й убягваше. Мартин и неговите главорези трябваше да попълнят една празна графа: причина за смъртта.