Тя отвори очи и погледна Михаил. Лицето му бе осветено от бледата светлина, идваща откъм отворената врата. Той напрегнато се взираше в приближаващите охранители зад гърба на Зоуи. Един от тях отстрани лепенката от устата й, този път далеч по-нежно, докато другият внимателно освободи краката и ръцете й. Други двама гардове направиха същото за Михаил, а трети започна да нанася мехлем и да превързва раните по лицето и главата му. Никой от охранителите не даде каквото и да е обяснение за внезапното им гостоприемство. Всички действия се извършваха с характерната швейцарска ефективност. След като подадоха и на двамата пленници по едно одеяло, охранителите излязоха. Зоуи изчака вратата да се затвори и чак тогава възкликна:
— Какво ни се случи току-що?
— Случи ни се Габриел.
— Не те разбирам.
Михаил постави показалец върху устните си.
— Нито дума повече.
Вълна от възторг и облекчение премина през целия оперативен център, когато на екраните се получи последното съобщение от Габриел. Дори Греъм Сиймор, който през последните минути се намираше на ръба на кататоничен пристъп, си позволи една усмивка. Двама души в помещението обаче не можаха да споделят общата радост. Единият бе Ари Шамрон, а другият — Киара Алон. За пореден път операцията бе в ръцете на човека, когото те обичаха. И за пореден път двамата нямаха никакъв друг избор, освен да чакат. И да дават безмълвни обещания пред себе си, че този път всъщност ще е последен. Наистина за последен път!
Магистрала Е63 се простираше на изток, безупречно почистена от снега и без никакъв трафик. Габриел държеше и двете си ръце на волана на аудито и караше със съобразена скорост. От лявата страна на магистралата спретнато подрязани лози се редуваха като колони войници по хълмовете на кантона Во. От дясната страна се простираше Женевското езеро, а в далечината зад него се издигаха Савойските Алпи. Подножието на планинската верига бе обвито в мъгли, но високите върхове вече се обагряха от ранните утринни лъчи.
Той продължи покрай Монтрьо към Егъл, после сви по шосе 11 и се насочи към долината Ормон. Пътят тук беше тесен, двулентов и пълен с изненадващи обратни завои. Няколко километра след Ле Диаблере той прекоси границата между кантоните Во и Берн. Пътните знаци мигновено преминаха на немски, както и архитектурата на постройките. Първите слънчеви лъчи вече пълзяха по Бернските Алпи, а когато Габриел навлезе в Гщаад, бе започнало да се развиделява. Той свърна в главния паркинг в центъра на селището и спря колата в най-отдалечения ъгъл. Само след час това място щеше да се е напълнило с автомобили. Сега обаче още беше пусто, с изключение на трима сноубордисти, които пиеха бира до очукан микробус „Фолксваген“.
Габриел остави двигателя включен и проследи на часовника на таблото как наближава и отминава крайният срок, който бе дал на Улрих Мюлер. Реши да остави десетминутен толеранс за закъснение, но когато и това време измина, той вдигна телефона си. Докато набираше номера обаче, един сребрист джип „Мерцедес GL450“ навлезе в паркинга. Той подмина сноубордистите и спря на няколко метра от аудито на Габриел. Вътре имаше четирима мъже, всички облечени в тъмносините униформи с логото на „Центрум Секюрити“. Една от задните врати се отвори и излезлият от нея даде знак на Алон да се приближи. Габриел го позна веднага. Беше Йонас Брунер.
Габриел изключи двигателя, заключи телефона си в жабката на колата и излезе. Брунер го наблюдаваше с леко развеселено изражение, сякаш изненадан от скромния ръст на израелеца.
— Казаха ми, че говориш немски — започна Брунер.
— По-добре от теб — отвърна Габриел.
— Въоръжен ли си?
— Не.
— Носиш ли телефон?
— В колата е.
— А радиопредавател?
— Също в колата.
— Проследяващо устройство?
Габриел поклати глава отрицателно.
— Налага се да те претърся.
— Очаквам го с нетърпение.
Габриел се качи на задната седалка на мерцедеса и се мушна в средата. Брунер седна до него и затръшна вратата.