— Обърни се и коленичи.
— Тук ли?!
— Тук.
Габриел го послуша и бе подложен на щателна проверка — от глава до пети. Когато приключиха, той отново се обърна и седна нормално. Брунер побутна шофьора и колата потегли.
— Дано ти е доставило същото удоволствие, както на мен, Йонас.
— Затваряй си устата, Алон!
— Къде са хората ми?
Брунер не отговори нищо.
— Колко далеч отиваме?
— Недалеч. Но по пътя ще трябва да поспрем за кратко.
— За кафе ли?
— Точно така, Алон. За кафе.
— Дано не си посегнал на моето момиче, Йонас. Ако си я наранил, аз ще нараня теб.
Отправиха се на изток по ръба на тясна ледникова долина. Шосето криволичеше през горички и поляни и те ту попадаха в тъмнина, ту в ослепителна светлина. Униформените гардове на „Центрум Секюрити“ не си говореха. Рамото на Брунер се притискаше в това на Габриел. Все едно да се подпираш на гранитен масив. Охранителят отляво на Алон свиваше и изпъваше пръсти, сякаш се подготвяше да свири соло. Габриел разбираше добре за какво трябваше да се спира преди срещата с Мартин. И не беше изненадан. Това си беше обичайна процедура преди подобни срещи. Един вид аперитив преди вечеря.
Долината бе последвана от възвишение. Там колата сви по еднолентов път, който се издигаше по склона. Наскоро тук бе преминавал снегорин, но въпреки това мерцедесът едва успяваше да направи сцепление и да се придвижи нагоре. Когато преодоляха денивелация от около триста метра спрямо долината, автомобилът свърна до една самотна елхова горичка. Двамата мъже отпред веднага слязоха, както и този вляво от Габриел. Йонас Брунер изобщо не се помръдна.
— Това едва ли ще ти хареса толкова, колкото претърсването.
— Значи сега хората ти ще ме направят по-сговорчив преди срещата със Свети Мартин?
— Слизай от колата, Алон. Да приключваме с това и да потегляме.
Габриел въздъхна тежко и излезе.
Йонас Брунер изгледа как тримата му най-добри хора отведоха Габриел към дърветата и после погледна часовника си. Беше им дал пет минути. Без да нанасят прекалено много щети. Просто колкото да стане по-сговорчив и лесен за обработка. Част от него бе изкушена да се включи във веселбата. Но не можеше. Мюлер очакваше вести.
Докато набираше номера на Мюлер, с крайчеца на окото си той съзря движение откъм дърветата. Брунер вдигна поглед и видя силуета само на един човек, който уверено крачеше към него от сенките. Погледна часовника си и се намръщи. Беше наредил на хората си да са благоразумни, но пък само две минути едва ли бяха достатъчни, за да се свърши работата както трябва. Особено пък с човек като Габриел Алон. Отново вдигна поглед и чак тогава осъзна грешката си. Откъм горичката идваше не някой от неговите хора. Беше Алон… В ръката му имаше пистолет — „Зиг Зауер Р226“, стандартното въоръжение на служителите в „Центрум Секюрити“. Израелецът рязко отвори вратата на Брунер и насочи дулото право в лицето му. Брунер и за секунда не помисли да посяга към своето оръжие.
— Разбрах, че владееш немски, Йонас. Затова ме слушай много внимателно. Искам да ми подадеш пистолета си. Бавно, Йонас. Иначе може да се изкуша да те прострелям няколко пъти.
Брунер извади оръжието си и го подаде на Алон с ръкохватката напред.
— А сега и телефона.
Той се подчини.
— Имаш ли радиопредавател?
— Не.
— А проследяващо устройство?
Брунер поклати глава отрицателно.
— Жалко. По-късно може да ти потрябва. Сега седни зад волана.
Брунер изпълни нареждането и запали двигателя. Израелецът седна зад гърба му с пистолет, опрян в тила му.
— Колко далеч отиваме, Йонас?
— Недалеч.
— А други междинни спирки?
— Няма.
Брунер включи колата на скорост и потегли нагоре по планината.
— Поздравления, Йонас. Току-що съумя да ме подсигуриш с оръжие и в същото време да се превърнеш в заложник. Като цяло, много добре изиграно!
— Живи ли са хората ми?
— Двама със сигурност. За третия не съм убеден.
— Бих искал да им пратя лекар.
— Просто карай, Йонас.
74. Кантон Берн, Швейцария
Двамата се изкачиха още триста метра нагоре в планината и накрая спряха досами ръба на една огряна от слънцето заледена скална тераса. По средата на откритото пространство ги очакваше хеликоптер AW-139 с изключени двигатели. Мартин Ландесман стоеше близо до опашката. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила, а изражението му бе като на човек, който се е отбил насам по пътя си към друго място. Улрих Мюлер пристъпваше неспокойно до него. Габриел срещна очите на Йонас Брунер в огледалото за обратно виждане и му каза да спре двигателя. Брунер се подчини.