— Сега ми подай ключа.
Мъжът го извади и го връчи на Алон.
— Сложи и двете си ръце на кормилото, Йонас. И не мърдай.
Габриел излезе от колата и потропа на стъклото на шофьора с цевта на пистолета. Брунер излезе с вдигнати ръце.
— А сега тръгвай, Йонас, бавно и спокойно. Не прави нищо, което би изнервило Мартин.
— Той предпочита да го наричат господин Ландесман.
— Ще го имам предвид. — Габриел сръчка Брунер в кръста с пистолета. — Тръгвай.
Йонас пое бавно към хеликоптера. Габриел вървеше две крачки зад него, с оръжие в ръка. Улрих Мюлер съумя някак си да запази безизразна физиономия, но Мартин изглеждаше видимо раздразнен от унизителния начин, по който се появяваше шефът на личната му охрана. Габриел нареди на Брунер да спре на десетина метра от своите шефове. После вдигна пистолета и го насочи към Мюлер.
— Въоръжен ли си? — запита Габриел на немски.
— Не.
— Разтвори палтото си!
Мюлер разкопча палтото си и го разтвори.
— А сега и сакото.
Улрих го направи. Оръжие нямаше. Габриел кимна към пилота.
— Ами той?
— Не сме в Израел! — каза Мюлер. — Намираме се в Швейцария. Тук пилотите на хеликоптери не ходят въоръжени.
— Какво облекчение. — Габриел погледна към Мартин Ландесман. — А ти, Мартин? Ти носиш ли оръжие?
Ландесман не отговори. Габриел повтори въпроса си на френски. Този път Ландесман се усмихна надменно и отговори на същия език:
— Не ставай глупав, Алон.
Габриел отново превключи на немски:
— Бих те помолил и ти да се разкопчаеш, Мартин. Обаче знам, че казваш истината. Хора като теб не си цапат ръцете с оръжия. Именно за това са ти нужни хора като Улрих и Йонас.
— Приключи ли, Алон?
— Тепърва започвам, Мартин. Или да те наричам Свети Мартин? Така и не запомних кое предпочиташ.
— Предпочитам да ме наричат господин Ландесман.
— Чувал съм. Предполагам, че съумя да прегледаш изпратения материал?
— Тези документи не означават нищо!
— Ако беше така, Мартин, нямаше да си тук.
Ландесман впи в Алон изпепеляващ поглед и после попита:
— Откъде ги имаш?
— Информацията за предстоящата продажба на центрофуги за Ислямска република Иран ли?
— Не, Алон. Другия документ.
— За списъка ли говориш? За имената? За сметките? За парите в банката на баща ти?
— Откъде си се сдобил с това? — повтори Ландесман с равен тон.
— От Лена Херцфелд, от Петер Фос, от Алфонсо Рамирес, от Рафаел Блох, както и от една млада жена, която го е крила в продължение на много, много години.
Лицето на Ландесман не промени изражението си.
— Не разпознаваш ли тези имена, Мартин? — Габриел погледна към Мюлер. — А ти, Улрих?
Никой от двамата не отговори.
— Нека да ви подскажа — предложи Габриел. — Лена Херцфелд е невръстното дете на холандски евреи, чийто живот е разменен за една картина на Рембранд. Петер Фос е достоен човек, който полага усилия да изкупи греховете на баща си. Алфонсо Рамирес бе открил доказателство, че една малка частна банка в Цюрих е пълна със заграбени през холокоста ценности. А Рафаел Блох беше аржентинският журналист, разкрил твоите връзки с германската фирма „Кеплер Верк“.
— А младата жена? — запита Ландесман.
— Маслени бои на платно, 104 на 86 сантиметра. — Габриел направи пауза. — Но вече знаеш и за това, нали? Ти я издирваш от дълго време. Защото измежду всички изброени тя крие най-голяма опасност за теб.
Ландесман пренебрегна последната забележка и попита:
— Какво всъщност искаш, Алон?
— Отговори — каза Габриел. — Кога си разбрал истината? Кога си научил, че баща ти е откраднал парите, скрити в банката му от Курт Фос?
Ландесман се подвоуми.
— Разполагам със списъка, Мартин. Вече не е тайна.