— Не, Михаил. Вие двамата със Зоуи го победихте. Направо го смачкахте.
— Каква част от компютъра се източи?
— Притежаваме го, Михаил. Сега той е наш.
— И оттук накъде?
— Напускаме Швейцария.
— Не съм в състояние да летя.
— Тогава ще продължим с колата.
— Без повече самолети ли, Габриел?
— Да, Михаил. Поне засега.
Пета част
Възстановяване
77. Ню Скотланд Ярд, Лондон
Детектив инспектор Кенет Рамзи, началник на Отдела за изкуство и антики на Скотланд Ярд, насрочи пресконференцията за два часа следобед. Минути след съобщението слухове за връщането на особено ценен предмет се понесоха между журналистите. Предположението се подхранваше главно от неколцина ветерани, които отразяваха новините около столичния полицейски участък. Те отдаваха особена значимост на часа на самата пресконференция. Свикване на брифинг рано следобед обикновено даваше на репортерите няколко часа, за да проучат и напишат статиите си. Ако новината беше лоша, Рамзи щеше да свика представителите на пресата малко преди крайния срок за вечерния тираж. Или пък щеше да направи вяло писмено съобщение, зад каквито се крият малодушните чиновници по цял свят, и да се измъкне през задната врата.
Естествено, предположенията се въртяха около автопортрета на Ван Гог, задигнат от галерия „Кортоулд“ няколко месеца по-рано, макар вече малко репортери да можеха да си спомнят заглавието на картината. За съжаление, нито един от шедьоврите, откраднати през „лятото на обирите“, така и не се откри. Напротив, все повече картини продължаваха да изчезват от галерии и частни домове. Докато световната икономика затъваше в безкрайна рецесия, изглежда, кражбите на предмети на изкуството бяха последният печеливш отрасъл в Европа. На другата крайност бяха полицейските сили за борба с престъпността, чиито финанси бяха орязани до кокал. Годишният бюджет на самия Рамзи бе сведен до нищожните триста хиляди лири, които едвам стигаха, за да се поддържа работата на службата. Финансовите ограничения бяха толкова сериозни, че наскоро инспекторът беше принуден да потърси частни дарения, за да може работата да върви. Гардиън дори предположи, че е време да се закрие Отделът за изкуство и финансите да се пренасочат към нещо по-ефективно, например програмата за превенция на младежката престъпност.
Не мина много време и слуховете за Ван Гог прескочиха стените на залата за пресконференции в Скотланд Ярд и започнаха да се разпространяват в интернет. Всички бяха изненадани, когато Рамзи се изправи на подиума и обяви възвръщането на една картина, за която малцина знаеха, че изобщо е липсвала: Портрет на млада жена, рисуван на платно с маслени бои, размери 104 на 86 сантиметра, от Рембранд ван Рейн. Инспектор Рамзи отказа да влиза в подробности как точно е била намерена картината, макар че отдели много време да обяснява, че не е платен нито откуп, нито друго възнаграждение за нея. По отношение на сегашното местонахождение на платното той заяви, че е в пълно неведение, и отказа да отговаря на всякакви въпроси.
Имаше много неща, които пресата никога нямаше да научи за възвръщането на този Рембранд. Дори Рамзи бе държан на тъмно за много подробности по случая. Например той не знаеше, че седмица по-рано картината бе оставена от някого в уличката зад синагогата в парижкия квартал Маре. Не знаеше и че бе пренесена в Лондон от припотил се служител на израелското посолство и върната на Джулиан Ишърууд, едноличен собственик на понякога печелившата, но никога скучна галерия „Ишърууд Файн Артс“, която се намираше на Мейсънс Ярд 7–8, квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Детектив инспектор Рамзи така и не научи, че по време на изявлението му картината вече бе тайно пренесена в една къща върху скалите на Корнуол, която изумително приличаше на картината на Клод Моне Митничарска колиба в Пурвил. Това се знаеше само в МИ5 и дори из кулоарите на Темс Хаус информацията бе строго поверителна.
За да се запази духът на операция „Шедьовър“, реставрацията на намерената картина също щеше да е стремителна. Габриел разполагаше с три месеца да превърне най-увреденото платно, което някога бе виждал, в централна атракция на дългоочакваната изложба на Националната художествена галерия Рембранд: Ретроспекция. Имаше три месеца да я възстанови и да й сложи нова подрамка. Три месеца да премахне кървавите петна и мръсотията от повърхността й. Три месеца да поправи дупката от куршум на челото й и да изравни гънките, получени в резултат от решението на Курт Фос да използва картината като най-скъпия плик в историята. Беше смущаващо кратко време, дори за реставратор, свикнал да работи под натиска на късите срокове.