В младежките си години Габриел би предпочел да работи в пълна изолация, но сега не обичаше да е сам. И така, с благословията на Киара, той разчисти всекидневната от мебелите и временно я превърна в ателие. Всяка сутрин ставаше преди изгрев и работеше до привечер, като всеки ден си позволяваше само кратка почивка за разходка по скалите в смразяващия януарски вятър. Киара рядко се отдалечаваше от него. Тя му помогна да изправи платното и написа кратка бележка до Ракел Херцфелд, която Габриел скри между картината и новата подрамка, преди да закове последното пиронче. Киара беше до него и на сутринта, когато Габриел се зае с неприятната задача да отстрани кръвта на Кристофър Лидел. Вместо да хвърля изцапаните тампони на земята, той ги прибираше в алуминиева кутия. Когато дойде време да се почиства мръсният лак, започна от извивката на гърдите на Хендрике — от мястото, над което бе работил Лидел в деня на убийството му.
Както обикновено, замайващата смрад на разтворите, които използваше Габриел, дразнеше Киара. За да прикрие миризмата, тя приготвяше пикантни ястия, които сервираше на светлината на свещи. Макар да се опитваха да не коментират операцията по време на вечеря, постоянното присъствие на Рембранд правеше темата трудна за отбягване. Киара често повтаряше на Габриел, че той никога нямаше да се заеме с разследването, ако тя не бе настояла.
— Значи ти хареса отново да се върнеш в Службата? — попита я Габриел закачливо.
— Отчасти — призна Киара. — Но ще съм също толкова щастлива и ако операция „Ландесман“ се окаже последният ти шедьовър.
— Тя все още не е шедьовър — каза Габриел. — Не и преди тези центрофуги да стигнат до предназначението си.
— Притесняваш ли се да оставиш това в ръцете на Узи?
— Всъщност така е по-добре. — Габриел погледна повредената картина, подпряна на статива във всекидневната. — Освен това в момента имам други проблеми.
— Ще бъде ли готова навреме?
— Трябва да бъде.
— Ще ходим ли на откриването?
— Още не съм решил.
Киара се взря в платното.
— Разбирам причините Лена да я дари на Националната галерия, но…
— Но какво?
— На мен би ми било трудно да я даря.
— Не и ако сестра ти е била превърната в пепел само защото е имала тъмна коса.
— Знам, Габриел. — Киара отново погледна картината. — Мисля, че тук е щастлива.
— Нямаше да мислиш така, ако и ти прекарваше толкова време с нея.
— Не се ли държи добре с теб?
— Да кажем, че и тя си има своите капризи.
След като се върнаха в Корнуол, Габриел и Киара успяха да се изолират от външния свят. Но през втората половина на февруари, когато Габриел беше в разгара на реставрацията, Мартин Ландесман успя да наруши усамотението им. Изглежда, след дълго отсъствие от публичното пространство, Свети Мартин бе решил отново да излезе под светлината на прожекторите по време на ежегодното си появяване в Давос. След като откри форума, дарявайки допълнителни сто милиона долара към инициативата му за осигуряване на храна за Африка, той произнесе впечатляваща реч, която единодушно беше призната за събитието на седмицата. В нея не само пророчески оповести края на Голямата рецесия, но и заяви, че е „по-обнадежден от всякога“ за бъдещето на планетата.
Свети Мартин говори особено приповдигнато за потенциала на Средния изток, макар събитията на въпросното място в деня на речта му да противоречаха изцяло на неговия оптимизъм. Наред с обичайните новини за ужасни терористични актове, налице бе и тревожен доклад от Международната агенция за атомна енергия, касаещ състоянието на иранската ядрена програма. Директорът на агенцията изостави обичайния си предпазлив тон и открито заяви, че вероятно броени месеци делят Иран от превръщането му в ядрена сила.
— Времето за разговори свърши — каза той. — Сега трябва да се действа!
Сякаш искайки рязко да скъса с предишните традиции, Мартин завърши седмицата в Давос, като се съгласи набързо да се появи в медийния център и да отговори на няколко въпроса от пресата. Зоуи Рийд отсъстваше, междувременно взела си отпуска от Файненшъл Джърнъл по причини, останали неизвестни за колегите й. Още по-интригуващ бе фактът, че от известно време никой не я бе виждал. Както местонахождението на произведението на Рембранд, така и това на Зоуи се пазеше в пълна тайна. И наистина, дори Габриел не научи точно къде е. Не че той можеше да й окаже голяма помощ за възстановяването й. Хендрике нямаше да го допусне.