В средата на април, в първия сравнително приятен ден в Корнуол от месеци насам, изпълнителният директор на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“ Джералд Малоун обяви, че продава Файненшъл Джърнъл на бившия руски олигарх Виктор Орлов. Два дни по-късно Зоуи се появи за кратко, за да съобщи, че напуска Файненшъл Джърнъл и започва работа в телевизия Си Ен Би Си в Америка. Съвпадение беше, че в деня на нейното изявление Габриел завърши поправките на лицето на Хендрике. На следващата сутрин, когато картината бе изцяло изсъхнала, той я покри с нов пласт лак. Киара го завари да стои пред платното, подпрял брадичката си с една ръка и с леко наклонена настрани глава.
— Готова ли е за представянето си? — попита Киара.
— Мисля, че да — отговори Габриел.
— Одобрява ли работата ти?
— В момента не ми говори.
— Пак ли се сдърпахте?
— Боя се, че да.
— А ти реши ли вече за Вашингтон?
— Мисля, че ще й бъдем нужни там.
— И аз така смятам, Габриел.
78. Вашингтон, Окръг Колумбия
Преди Габриел и Киара да пристигнат в Щатите, тихата им, но взискателна гостенка вече бе станала международна сензация. Славата й не беше нещо мимолетно. Тя се дължеше на една връзка, която беше имала преди четиристотин години с художник на име Рембранд, както и на дългия и трагичен път, който бе извървяла оттогава. Преди столетия Хендрике бе изживявала дните си в унижение и срам. А сега хората се редяха на опашка за билети само за да я зърнат.
Във време, когато много музеи постоянно се разтърсваха от скандали за произхода на експонатите им, директорът на Националната художествена галерия се почувства принуден да разкрие част от черното й минало. Продадена в Амстердам през 1936 г. на човек на име Якоб Херцфелд, насилствено отнета през 1943 г. от есесовски офицер на име Курт Фос, двадесет и една години по-късно продадена на частно лице с посредничеството на галерия „Хофман“ от Люцерн. По молба на Белия дом, Националната галерия не разкри името на цюрихската банка, в която картината е лежала скрита няколко години. Не беше споменат и документът, който толкова време бе престоял в нея. Връзката й с грабежите по време на холокоста бе внимателно изтрита — също като дупката от куршум в челото й и кръвта по дрехите й. Никой с името Ландесман не бе слагал ръка на нея. Никой с името Ландесман не бе убивал, за да запази ужасната й тайна.
Скандалното минало не успя да очерни приемането й. Напротив, даже я правеше още по-привлекателна. Във Вашингтон нямаше начин човек да не види лицето й.
Очите й се впиваха в теб от билбордове и автобуси, от сувенирни тениски и чаши за кафе, дори от пълни с хелий балони, които летяха над града ден преди откриването на изложбата. Габриел и Киара я видяха за първи път минути след като самолетът им се приземи на летище „Дълес“. Тя се взираше неодобрително в тях от една реклама, докато минаваха през митническата проверка с фалшиви паспорти. Видяха я отново на огромен плакат, докато се качваха по стълбите на музея, бързащи да избегнат вечерната буря. Необичайно за тях, но закъсняваха. Вината бе изцяло на Габриел. След години труд в сенките на артистичния свят той изпитваше силно нежелание да се появява на публични места. Било то и с фалшива самоличност.
Откриването на изложбата беше официално, само за поканени. Въпреки това, багажът на всички гости трябваше да бъде проверен — заповед, спусната на галерията веднага след атентатите на единадесети септември. Джулиан Ишърууд чакаше точно зад мястото за проверка под главната ротонда и неспокойно поглеждаше часовника си. Когато зърна Габриел и Киара, направи театрален жест на облекчение. В следващия миг, виждайки облеклото на Габриел, неуспешно опита да прикрие усмивката си.
— Не очаквах, че ще доживея да те видя в смокинг.
— Нито пък аз, Джулиан. И ако направиш още някакъв остроумен коментар…
Киара усмири Габриел с дискретно побутване в ребрата.
— Ако е възможно, бих искала тази вечер да не заплашваш да убиеш някого.