— Колко типично за Мартин! — възкликна Шамрон. — Значи, когато картината се е озовала в Гластънбъри за реставрация, Мартин е наел професионалист, който да му я достави?
— Точно така — кимна Габриел. — Но пък се оказало, че този крадец има съвест — товар, който Мартин никога не е усещал върху плещите си.
— Французинът?
— Мисля, че да — каза Габриел. — Но при никакви обстоятелства недей да споменаваш на британците каквото и да е за Морис Дюран.
— Защото сте се договорили ли?
— По-точно Ели се е разбрал с него.
Шамрон махна пренебрежително с ръка.
— Като човек, посветил живота си на съхранението на картините във времето, не се ли притесняваш да защитаваш самоличността на крадец, задигнал творби на стойност милиарди долари?
— Ако Дюран не бе дал онзи списък с имена и сметки на Хана Вайнберг, никога нямаше да съумеем да пречупим Мартин. Този списък го повали.
— Значи целта оправдава средствата?
— Ти си сключвал договорки с хора, които са далеч по-лоши от професионален крадец на картини, Ари. Освен това Морис Дюран може и да е полезен следващия път, когато Службата тръгне да издирва нещо. На мястото на Узи, бих го задържал като джокер, заедно с Мартин Ландесман.
— Той ти праща поздрави, между впрочем.
— Узи ли?
— Ландесман — натърти Шамрон, видимо развеселен от изненадата, която се изписа на лицето на Габриел. — Пита дали двамата с него не бихте могли някой ден да се срещнете и да вечеряте на неутрална територия.
— По-скоро бих заел твоето място в следоперативния анализ. Но му предай сърдечна благодарност за отправената покана.
— Със сигурност ще остане разочарован. Каза, че изпитва дълбоко уважение към теб. Излиза, че след цялата тази афера Мартин се е отдал на философски размисли.
— Кога според теб ще се опита да прекъсне сътрудничеството ни?
— Всъщност опитите му започнаха малко след експлозиите в иранските заводи. Мартин смята, че е изпълнил ангажиментите си, и желае да бъде освободен от по-нататъшни отговорности. Той обаче не си дава сметка, че приятелството ни тепърва започва. Рано или късно иранците ще се опитат отново да построят заводи. А ние смятаме да се погрижим Мартин отново да им подаде ръка.
— Дали ще му се доверят?
— Не сме им дали повод да го подозират. Моллите смятат, че ние сме прихванали и обработили центрофугите някъде по пътя. Което означава, че Мартин ще продължи да ни носи дивиденти още дълги години, чийто главен получател ще бъде Узи. Каквото и да се случва занапред през мандата му, Узи завинаги ще остане в историята на Службата с тази велика победа като директор. И то благодарение на теб.
Ари спря изпитателния си поглед върху Габриел.
— Не те ли притеснява, че Узи обира лаврите от твоя труд?
— Това не е мой труд, Ари. Беше постижение на целия екип. Освен това, след всичко, с което съм вгорчавал живота му досега, все пак заслужава и мъничко слава.
— Славата е за теб, Габриел. Твърде възможно е да си успял да изкараш от релси цялата иранска ядрена програма за години напред. И между другото, успя да върнеш достойнството и живота на три забележителни жени.
— На три ли?
— На Лена, Зоуи и Хендрике. Като теглим чертата, никак не е зле за няколко месеца работа. — Шамрон направи пауза и сетне добави: — И оставаш само ти.
Габриел не отговори.
— Предполагам, че сега ще ми кажеш отново, че се оттегляш? — Шамрон бавно заклати глава. — Може би за кратко. Но после ще се появи поредният Мартин. Или някой новоизпечен терорист отново ще избие невинни жертви. И ти ще се върнеш пак на бойното поле.
— Уверен ли си, Ари?
— Майка ти неслучайно те е кръстила Габриел. Ти си вечен. Също като мен.
Габриел се вгледа мълчаливо в блесналите на слънцето цветове на пурпурната армерия по скалите. Шамрон сякаш усещаше, че този път нещата стоят другояче. Той се огледа и се усмихна замислено.
— Спомняш ли си онзи следобед, когато дойдохме тук много отдавна? Веднага след като Тарик беше убил нашия посланик и жена му в Париж?
— Спомням си, Ари.
— Тогава имаше едно момиче — каза Шамрон след дълга пауза. — С обеците и гривните. Звънтеше на всяка крачка. Помниш ли я, Габриел? Тя ми напомня за…