Беше вече девет и петнайсет, когато двамата седнаха в своя „Рейндж Роувър“ и се отправиха към залива Гънуолоу. Трафикът беше умерен, а времето — променливо: яркото слънце бързо отстъпваше място на библейски валежи. Към десет подминаха Тръро, към единайсет — Ексетър, а по пладне вече влизаха в югозападните покрайнини на Гластънбъри. На пръв поглед градчето даваше вид на заможно и скучновато английско пазарско селище. Едва когато стигнаха до Магдалин Стрийт, истинският облик на Гластънбъри започна да се разкрива пред очите им.
— О, небеса, къде попаднахме? — промълви Киара.
— На Венера — отвърна Габриел.
Той сви в комплекса „Хенли Клоуз“ и изключи двигателя. Пред къща номер 8 ги чакаше детектив инспектор Роналд Харкнес от Отдела за криминални разследвания към полицейския участък на Ейвън и Съмърсет. Инспекторът беше червендалест и носеше блейзър, който явно помнеше по-добри времена. Ако се съдеше по изражението му, нямаше никакво желание да стои на това място, което бе напълно разбираемо. По-висшестоящи сили го бяха засилили тук. Бяха му спуснали инструкции да отключи местопрестъплението за оглед от някакви следователи на име Роси, специалисти в областта на изобразителното изкуство. Висшестоящите сили също така бяха наредили на Харкнес да оказва пълно съдействие, да отговаря изчерпателно на всякакви въпроси и да не се меси в работата на следователите. Нещо повече, беше му напомнено, че има някаква вероятност той да разпознае господин Роси. Ако това се случеше, очакваше се Харкнес да задържи устата си затворена, а очите си — сведени.
След дежурните ръкостискания инспекторът подаде на гостите си по един чифт ръкавици и калцуни и после ги поведе през занемарената градина. Към входната врата бе прикрепена зелена табелка, забраняваща достъпа на неупълномощени лица. Габриел опипа касата на вратата за признаци от взлом, но не откри нищо. След това пристъпи във фоайето и бе посрещнат от лека миризма, която веднага определи като ацетон. Харкнес затвори вратата подир тях. Габриел разгледа клавиатурата на алармата на стената.
— Висококачествена система за сигурност — отбеляза Харкнес, след като проследи погледа му. — Последната регистрирана дейност е била в шест и петдесет и три вечерта на убийството. Смятаме, че тогава жертвата се е прибирала от вечеря. След като е отворил вратата, той незабавно е въвел паролата за деактивиране на алармата. За съжаление, след това не я е включил отново. Според охранителната фирма, рядко е включвал системата, докато си е бил у дома. Допускаме, че крадецът е бил наясно с това.
— Крадецът?
Инспекторът кимна утвърдително.
— Вече имаме заподозрян. Изглежда, е прекарал поне три дни в Гластънбъри, за да опознае къщата и навиците на жертвата. Впрочем двамата с господин Лидел даже са вечеряли заедно вечерта на убийството. — Харкнес замълча за миг. — Тоест, не точно заедно. Погледнете.
Той измъкна от вътрешния си джоб две фотографии, направени от охранителна камера, и ги връчи на Габриел. На първата се виждаше как Кристофър Лидел излиза от кафене „Стоте маймуни“ в 18,32 ч. вечерта на убийството. На втората младолик мъж с къса опашка, изтъркани джинси и вехта фланелка напускаше същото заведение точно три минути по-късно.
— Разполагаме с още няколко кадъра, заснети от камери покрай енорийската църква „Св. Йоан“ и забавачката към нея, където учи дъщеричката на Лидел. Тъжна работа! А е чудесно детенце.
— Но нямате снимки на убиеца в близост до къщата?
— За съжаление, периметърът, който се покрива от камери, свършва на две-три преки по-надолу. — Инспекторът се вторачи в Габриел. — Но това, предполагам, вече сам сте го забелязали, нали, господин…?
— Роси — представи се Габриел, докато разучаваше лицето на заподозрения. После подаде снимките на Киара.
— Британец ли е? — поинтересува се тя.
— Според нас не е. Бил се е подслонил при група бездомници нюейджъри на няколко километра от града. Според разказите им, говорел английски с отявлен френски акцент и карал мотоциклет. Представил им се като Люсиен. Момичетата доста си паднали по него.
— И вероятно след убийството вече не се вясва на охранителните камери? — запита Киара.
— Изпарил се е яко дим. — Инспекторът пое снимките от Киара и отново се вгледа в Габриел. — Откъде желаете да започнем?
— От ателието.