— Нещо необичайно? — поинтересува се инспекторът.
— Не — отвърна сухо Габриел. — Нищичко.
— Има ли друго, което бихте желали да разгледате?
Габриел изключи компютъра и кимна:
— Само още едно нещо.
10. Гластънбъри, Англия
Тримата слязоха по стълбите, застанаха един до друг на края на междинната площадка и мълчаливо се загледаха в засъхналата кръв.
— Имам снимки — изрече инспекторът, — но се боя, че не са за гнусливи.
Габриел мълчаливо протегна длан и пое комплекта следствени фотографии с размер 20×25 сантиметра: Кристофър Лидел със замръзнали в предсмъртен ужас очи; едър план на изходната рана в основата на гръкляна му; малка входна рана в центъра на челото. Харкнес продължаваше внимателно да наблюдава реакциите на Габриел, искрено заинтригуван от липсата дори и на помен от отвращение пред обезобразения труп. Габриел връчи фотографиите на Киара, а тя ги разгледа с почти същата безизразна физиономия и сетне ги върна на инспектора.
— Както виждате — рече той, — Лидел е прострелян двукратно. И двата куршума са излезли от тялото и са намерени при следствените действия. Единият беше забит в стената, а другият се намираше на пода.
Габриел огледа първо стената. Дупката от куршума беше на около метър височина от пода, в противоположния край на стълбището спрямо вратата на ателието горе.
— Допускам, че това е изстрелът през гръкляна му?
— Точно така.
— Деветмилиметров куршум?
— Явно сте на „ти“ с оръжията, господин Роси.
Габриел вдигна поглед към ателието на третия етаж.
— Значи убиецът е стрелял от горните стъпала?
— Още не разполагаме с окончателния доклад. Обаче ъгълът на входната рана, в съчетание с ъгъла на дупката в стената, ни кара да смятаме така. Съдебният лекар записа, че куршумът е застигнал жертвата откъм врата, раздробявайки четвъртия шиен прешлен и прекъсвайки гръбначния мозък.
Габриел отново разгледа следствените снимки.
— Ако се съди по нагара върху челото на Лидел, вторият изстрел е бил отблизо.
— Буквално от сантиметри — потвърди Харкнес. След това изгледа другия мъж и добави предизвикателно: — Ако не ме лъже паметта, професионалните наемни убийци го наричат „контролен изстрел“.
Габриел подмина забележката и попита дали някой от съседите не е дочул изстрели. Харкнес поклати отрицателно глава.
— Значи убиецът е използвал заглушител?
— По всичко личи.
Габриел клекна и като наклони леко глава, се зае да оглежда повърхността на междинната площадка. Точно под дупката от куршум на стената се виждаха миниатюрни люспи мазилка. Както и още нещо… Габриел остана приклекнал още няколко секунди, като се опитваше да си представи смъртта на Лидел, сякаш нарисувана от ръката на Рембранд. Сетне вдигна глава и обяви, че е видял достатъчно. Инспекторът загаси ксеноновия си фенер, при което Габриел небрежно се протегна надолу и лекичко прокара облечения си в латекс показалец по пода. Пет минути по-късно, когато вече се качваха с Киара в роувъра, ръкавицата бе скътана в джоба му, обърната наопаки.
— Току-що извърши сериозно престъпление — отбеляза Киара, докато Габриел включваше двигателя.
— Едва ли ще ми е последното.
— Дано да си е струвало.
— Определено!
Харкнес остана на прага, изпънат като войник на пост. Ръцете му бяха прибрани зад гърба, а очите му внимателно проследиха роувъра, който се изнасяше от комплекс „Хенли Клоуз“ с неприемлива скорост. Роси… Харкнес беше наясно, че името е фалшиво. Беше се досетил още в мига, щом ангелът бе слязъл от каляската си. Бяха го издали очите му — тези неспокойни зелени фенерчета, които сякаш прозираха през теб. А и тази походка… Ходеше, сякаш или напускаше мястото на някакво престъпление, каза си Харкнес, или се бе запътил да извърши друго. Но и какво въобще търсеше ангелът тъкмо тук, в Гластънбъри? И защо душеше около тази изчезнала картина? По-висшестоящите му бяха наредили да избягва да задава подобни въпроси на глас. Ала най-малкото можеше да поразсъждава наум. И може би някой ден щеше да му се удаде възможност да разкаже на колегите си, че се е здрависал с легендата. Даже си бе запазил и сувенир от срещата — следствените ръкавици, носени от ангела и неговата прекрасна съпруга.