В неделния следобед на 20 август 1911 г. дърводелецът от Северна Италия влязъл в Лувъра и се скрил в складово помещение. Останал там чак до другата сутрин, когато се появил облечен в бяла работна престилка и уверено закрачил към Квадратния салон. Познавал залата много добре. Броени месеци по-рано той помагал за монтирането на защитно стъкло в рамката на най-голямата атракция на музея — Мона Лиза. Но тъй като сега било понеделник — денят, когато Лувърът се затварял за посетители, — помещението било празно. Трябвали му само няколко секунди, за да смъкне творбата на Леонардо от мястото й и да я пренесе до близкото стълбище. Там махнал рамката и стъклото и скрил картината под престилката си. После Перуджа спокойно минал покрай празната кабинка на охраната и излязъл на просторния площад пред Лувъра. И така най-известната творба на света потънала нейде из парижките улички.
По-озадачаващото обаче било, че изминали цели двайсет и четири часа, преди някой изобщо да забележи липсата на картината. Когато най-сетне бил подаден сигналът, френската полиция подхванала мащабна и донякъде абсурдна операция за издирване. Сред първите заподозрени бил някакъв авангарден художник на име Пабло Пикасо, който бил арестуван в апартамента си в Монмартър, въпреки че по времето на кражбата се намирал на стотици километри от Париж.
В крайна сметка, органите на реда стигнали и до Перуджа, обаче бързо снели всички подозрения от него. Ако само си бяха направили труда да надникнат в грамадния сандък в неговата спалня, издирването на Мона Лиза щяло да приключи още тогава. Вместо това, картината останала в неизвестност цели две години, докато един ден Перуджа не се опитал наивно да я продаде на известен флорентински търговец. Перуджа мигновено бил арестуван и прекарал в затвора само някакви си седем месеца. Години по-късно дори получил позволение отново да се завърне във Франция. Колкото и да е странно, човекът, стоящ зад най-голямата кражба в историята на изкуството, си отворил магазинче за бои в От Савоа и кротко живял там до деня на смъртта си.
Морис Дюран си бе извадил няколко важни поуки от необичайната история на Винченцо Перуджа. Преди всичко, отмъкването на прочути картини явно не беше толкова трудно, колкото си представяше човек. Второ, властите като цяло бяха доста безразлични към кражбите на изобразително изкуство. И трето, в повечето случаи наказанията не бяха големи. Ала историята на Перуджа също така изостряше апетита на Дюран. Старинните научни уреди бяха негово наследство — магазинчето по-рано бе принадлежало на баща му, а преди това и на дядо му, — но истинската му страст си оставаше изящното изкуство. И макар да бе вярно, че човек можеше да прекара деня си и на по-неприятни места от първи арондисман на Париж, това магазинче не беше най-вълнуващото средство за препитание. Имаше дни, когато Дюран се чувстваше като дрънкулките на неговата витрина — излъскан и порядъчно хубав, но в крайна сметка неспособен за нищо друго, освен да събира прах.
Именно това съчетание на факти бе подтикнало Морис Дюран двайсет и пет години по-рано да открадне за първи път произведение от Музея на изящните изкуства в Страсбург — малък натюрморт от Жан-Батист-Симеон Шарден, който висеше в ъгълче, рядко посещавано от охранители или редовни посетители. С помощта на старомоден бръснач Дюран бе изрязал картината от рамката й и я бе пъхнал в куфарчето си. По-късно, във влака за Париж, той се бе опитал да си припомни какво е усещането в мига на кражбата и бе осъзнал, че е изпитал единствено задоволство. Именно тогава Морис бе стигнал до заключението, че притежава качествата на съвършения крадец.
Подобно на Перуджа десетилетия по-рано, Дюран бе запазил трофея си в своя парижки апартамент, но не за две години, а само за два дни. За разлика от италианеца, той вече разполагаше с купувач — дискредитиран колекционер, който тъкмо бе обявил, че се интересува от Шарден и въобще не държи да си усложнява живота с подробности като произхода на творбата. Дюран получи щедро възнаграждение, клиентът му остана доволен и така се роди една нова кариера.
За такава кариера се изискваше желязна дисциплина. Дюран никога не си позволяваше да задига картини за откуп или заради обявена награда. Правеше го само по поръчка. Първоначално оставяше шедьоврите на ентусиастите и наивниците, като съсредоточаваше вниманието си върху по-посредствени картини от добри майстори или върху произведения, за които по нищо не изглеждаше, че ще се търси произходът им. И макар понякога да крадеше от малки музеи и галерии, в повечето случаи Дюран предпочиташе да ловува из частни вили и замъци. Те се охраняваха далеч по-зле, а и бяха претъпкани със скъпоценности.