— И такива ли сте?
— Любовници? Де този късмет, госпожице Херцфелд!
— Лена, господин Аргов. Наричайте ме Лена, ако обичате.
Оцелелите от холокоста трудно споделят своите тайни. Обикновено ги барикадират зад заключени врати, където се крият много рискове за всеки, дръзнал да се домогва до тях. Това означаваше, че вечерта щеше да премине в своего рода дискретен разпит. Габриел знаеше от опит, че най-сигурният път към провала бе да си позволи твърде силен натиск. Той започна с непринудена странична забележка колко много се е изменил градът от последната му визита. В отговор Лена Херцфелд се впусна в разкази как е изглеждал Амстердам преди войната.
Нейните предци дошли в Нидерландия към средата на седемнайсети век, бягайки от убийствените погроми на казаците в Източна Полша. Макар като цяло Холандия тогава да била толерантна към прииждащите бежанци, евреите били изолирани от повечето отрасли на холандската икономика и били принудени да се захванат с търговия. Повечето амстердамски евреи били под равнището на средната класа и едва свързвали двата края. Семейство Херцфелд работели като амбулантни търговци и магазинери чак до втората половина на деветнайсети век, когато Абрахам Херцфелд решил да се пробва в търговията с диаманти. Той успял да разгърне добър бизнес и го завещал на сина си Якоб, под чието управление дейността преживяла успешен и главоломен ръст. През 1927 г. Якоб се оженил за девойка на име Сузана Аронс и двамата се преместили от тесничкия си апартамент на Йоденбрестраат в огромната къща на „Плантаге Миденлан“. Четири години по-късно Сузана родила първата им дъщеря — Лена. След още две години се появило и второто момиче — Ракел.
— Макар да изповядвахме юдаизма, на практика ни асимилираха много успешно. Пък и ние не бяхме особено религиозни. Палехме свещи на шабат, но като цяло ходехме на синагога само по празници. Баща ми не беше нито с брада, нито носеше кипа, а храната ни съвсем не бе кашер. Със сестра ми посещавахме държавно холандско училище. Много от нашите съученици така и не разбраха, че сме евреи. Особено това се отнасяше за мен. Виждате ли, господин Аргов, когато бях малка, косите ми бяха руси.
— А на сестра ви?
— Сестра ми имаше кафяви очи и прекрасни тъмни коси. Също като вашите — добави тя, като погледна към Киара. — Със сестра ми можехме да минем за близначки, ако не бяха косите и очите ни.
Лицето на Лена Херцфелд горестно помръкна. Габриел се изкушаваше да пришпори разговора по-нататък. Знаеше обаче, че ще е грешка. Затова помоли Лена Херцфелд да опише семейния си дом на ул. „Плантаге Миденлан“.
— Живеехме в удобства — отговори тя, сякаш благодарна за смяната на темата. — Някои биха казали, в охолство. Но баща ми не обичаше да говори за пари. Казваше, че те нямат значение. И действително си позволяваше само един лукс. Той обожаваше картини. Къщата ни бе пълна с художествени творби.
— Спомняте ли си този Рембранд?
Тя се поколеба, но после кимна утвърдително.
— Беше първата голяма придобивка на татко. Окачи я във всекидневната. Всяка вечер сядаше в креслото си и й се възхищаваше. Родителите ми бяха много отдадени един на друг, но баща ми толкова обичаше тази картина, че понякога майка ми се преструваше, че ревнува. — Лена се усмихна леко. — Тази творба караше всички ни да се чувстваме щастливи. Но скоро след като тя се появи вкъщи, ситуацията около нас започна да се влошава бързо. Кристалната нощ… Австрия… Полша… И накрая, самите ние…
За много от жителите на Амстердам германската инвазия на 10 май 1940 г. дошла като истински шок, понеже Хитлер обещавал да пожали Холандия срещу обещанието й да запази неутралитет. През последвалите дни на хаос семейство Херцфелд се опитало на няколко пъти да избяга в Белгия — първо с кораб, а после и със сухопътен транспорт. Нищо не се получило, разбира се, и към вечерта на петнайсети май те се върнали обратно в къщата си на улица „Плантаге Миденлан“.
— Бяхме като в капан — каза Лена Херцфелд, — заедно с още сто и четиридесет хиляди холандски евреи.
За разлика от Франция и Белгия, които били поставени под военен контрол, Хитлер решил, че Нидерландия ще бъде управлявана от гражданска администрация. Той поверил задачата на райхскомисар Артур Зайс-Инкварт — фанатичен антисемит, който по-рано управлявал Австрия след Аншлуса от 1938 г. След броени дни започнали да валят декрети. Първата безобидно звучаща заповед забранявала на евреи да служат като отговорници в местната противовъздушна отбрана. След това им било наредено да напуснат столицата Хага и да се изтеглят от уязвимите крайбрежни райони. През септември били забранени еврейските всекидневници. През ноември всички евреи, работещи в държавните служби — в това число и заетите в системата на образованието и на телефонните услуги, — били масово уволнени. Малко по-късно, през януари 1941 г., пристигнал и най-злокобният дотогава нацистки декрет. Всички живеещи в Холандия евреи получили едномесечен срок, за да се регистрират в бюрата по преброяване на населението. Всеки, който откажел да го стори, бил заплашен със затвор и конфискация на имуществото.