— Едва в този миг зърнах лицето на прозореца в съседната къща. Изглеждаше уплашена, истински уплашена. Мога само да си представям как съм й се сторила. Като бледосив малък призрак. Като същество от друга вселена. Покорих се на първия си инстинкт, който беше да се втурна обратно в къщата. Но се страхувам, че това само е влошило нещата. Ако бях съумяла да реагирам спокойно, може би е щяла да ме вземе за някое от децата на Де Граф. Но като съм побягнала, с това съм предала и себе си, и цялото си семейство. Все едно да бях изкрещяла с пълно гърло, че съм еврейка и че се крия тук. Все едно да бях размахала във въздуха жълтата си звезда.
— Разказахте ли на родителите си за случилото се?
— Исках, но се страхувах твърде много. Просто си легнах на одеялото и зачаках. След няколко часа госпожа Де Граф ни донесе легена с прясна вода и така разбрах, че сме преживели поне тази нощ.
Денят след това продължил досущ като всички останали сто петдесет и пет дена преди него. Поизмили се, доколкото можели. Отдолу им донесли малко храна да се подкрепят. Всеки направил двете си тихи слизания до тоалетната. При второто на Лена й се приискало да надзърне отново през завеската, за да види дали стъпките й са останали в снега. Но потиснала желанието си и вместо това изкачила седемте стъпала нагоре към познатия мрак.
Вечерта настъпвал шабат. Шепнешком родителите и момичетата изговорили трите благословии — въпреки че не разполагали нито със свещи, нито с хляб и вино, — а после се помолили Бог да ги закриля и през идущата седмица. Броени минути след като приключили, започнала полицейската хайка. По калдъръма на уличката затропали нацистки ботуши; схалкхардерс крещели заповеди на холандски език.
— Обикновено шумотевицата от тези набези ни подминаваше и звуците постепенно отслабваха. Но не и този път. В тази вечер гласовете ставаха все по-силни, докато накрая цялата къща не започна да се тресе. Бях сигурна, че идват за нас. И бях единствената, която го знаеше.
20. Амстердам
Изтощена от емоциите, Лена Херцфелд замълча задълго. Габриел усети как в ума й някаква врата се бе затворила. От едната й страна стоеше самотната стара жена, а от другата — невръстното момиченце, неволно предало семейството си. Габриел предложи да продължат разговора друга вечер. Отчасти се чудеше дали изобщо трябва да го продължават. Кому бе нужно това? И то заради някаква си картина, вероятно изгубена завинаги? За негова изненада обаче, именно Лена настоя да продължат. Тя искаше да им доразкаже историята си. Не заради Рембранд, увери ги тя, а заради самата себе си. Изпитваше необходимост да обясни колко жестоко е била наказана за онези няколко откраднати мига в градината. И се нуждаеше от изкупление. Затова — за първи път в живота си — Лена Херцфелд описа пред някого как семейството й било извлечено от таванското помещение под втрещените и засрамени погледи на децата на Де Граф. И как ги качили на някакъв камион и ги закарали не другаде, а в „Холандсхе Схаубург“ — най-бляскавия и престижен театър в Амстердам.
— Германците го бяха превърнали във временен затвор за пленени евреи. Мястото изглеждаше напълно различно от това, което помнех. Седалките бяха изтръгнати от местата им, полилеите бяха свалени от тавана, а над доскорошната сцена висяха някакви въжета, досущ като бесилки.
Спомените й бяха като от кошмарен сън. Ухилените лица на схалкхардерс, които си разправяли един на друг истории от тазвечерния лов. Някакво момченце се опитало да избяга, но го заловили и го пребили до несвяст. Десетина възрастни мъже и жени, измъкнати посреднощ от старчески дом и наредени в оръфаните си пижами по оределите седалки, сякаш очакващи началото на постановката. И спомени за някакъв висок мъж, облечен изцяло в черно, крачещ като бог наляво-надясно по сцената, с картината на Рембранд в едната ръка и кесията с диаманти в другата.
— Бил е есесовец?
— Да.
— Казаха ли ви името му?
Тя се поколеба.
— Впоследствие го научих, но няма да го произнеса.
Габриел кимна разбиращо. Лена затвори очи и продължи. От мъжа най-много си спомняла миризмата на кожа, носеща се от прясно излъсканите му ботуши. Очите му били тъмнокафяви, косата му — тъмна и пригладена с брилянтин, а кожата — бледа и безкръвна. Маниерите му били аристократични и ужасяващо вежливи.