— Не беше някакъв дръвник от село, издокаран в униформа. Явно произхождаше от добро семейство. Беше от висшите слоеве на германското общество. Първоначално разговаряше с татко на отличен холандски. След това, като разбра, че баща ми владее немски, премина на този език.
— А вие говорехте ли немски?
— Малко.
— Успяхте ли да разберете какво се случва?
— Откъслечно. Есесовецът се караше на татко за това, че е нарушил постановленията относно финансовите активи, скъпоценностите и предметите на изкуството, притежавани от евреи. След това му обясни, че и диамантите, и Рембранд ще трябва да бъдат конфискувани, преди да ни депортират за трудовите лагери. Обаче имаше нещо, което той искаше преди това. Искаше татко да се подпише на някакъв лист хартия.
— За отказ от собственост ли?
Тя поклати глава отрицателно.
— Документ за покупко-продажба. Но не на диамантите, а на картината. Настояваше татко да му продаде този Рембранд. Предлагаше цена от сто гулдена — обещаваше да ги изплати някога в бъдещето, разбира се. Сто гулдена! Представяте ли си? По-малко, отколкото изкарваха за една вечер от лов на евреи!
— Вие видяхте ли този договор с очите си?
Тя се поколеба, но после кимна.
— Германците бяха пословично прецизни във всеки детайл. За тях документацията беше най-важното. Записваха всичко. Броят на ежедневно убиваните в газовите камери. Броят на обувките, които оставаха. Теглото на златото, което изтръгваха от труповете, преди да ги пратят в крематориума.
Гласът на Лена Херцфелд отново затихна и за миг Габриел си помисли, че е забравила за присъствието им. Но после тя бързо се овладя и продължи. Тази вечер беше избрала Габриел и Киара за слушатели на свидетелските й показания. Връщане назад нямаше.
— Едва впоследствие разбрах защо есесовецът е искал подписа на татко. Да отнемеш кесия с диаманти е едно. Но да откраднеш картина, и то на Рембранд, си е нещо съвсем различно. Не ви ли се струва иронично?! Те изличиха от лицето на земята шест милиона души, а в същото време той искаше от татко подпис за покупко-продажба на един Рембранд. Защото само с това парче хартия можеше да докаже, че е придобил картината легално!
— Как реагира баща ви?
— Отказа му. До ден-днешен не мога да си представя откъде събра смелост. Каза на есесовеца, че не питае никакви илюзии какво ни очаква. И че при никакви обстоятелства не би се подписал, върху каквото и да е. Есесовецът остана слисан! Едва ли друг евреин някога бе дръзвал да му говори по такъв начин.
— И сигурно е прибягнал до заплахи?
— Тъкмо обратното. За момент остана озадачен. После погледна към нас с Ракел и се ухили. Каза, че трудовите лагери не са място за деца. И добави, че имал предложение как да се разреши въпросът. С търговия. Една картина за два живота. Ако татко се съгласеше да подпише документа за продажба, щяха да освободят двете ни с Ракел. Първоначално татко се възпротиви, но мама го убеди, че нямаме кой знае какъв избор. „Поне ще се грижат една за друга“, каза му тя. Накрая татко капитулира и подписа документите. Имаше две копия. Едно за него и едно за есесовеца.
Очите на Лена се навлажниха и ръцете й започнаха осезаемо да треперят — но не от горест, а от ярост.
— Когато обаче чудовището получи каквото искаше, внезапно се отметна от думите си. Каза, че не се е изразил правилно. Размяната не ставаше срещу две деца, а само срещу едно. Сетне ме посочи и каза: „Ето тази ще е. С русата коса и сините очи“. И с тези думи произнесе моята присъда!
Есесовецът оставил семейство Херцфелд да си вземат последно сбогом. И не се бавете много — добавил с престорена сърдечност в гласа. Майката и сестричката на Лена се разплакали при последната прегръдка с нея, но баща й съумял някак си да се сдържи. Като притиснал момичето в обятията си, той й прошепнал, че винаги ще я обича и че някой ден отново ще се съберат заедно. После Лена усетила как той пъхнал нещо в джобчето на палтото й. След няколко секунди злодеят се надвесил над тях и я изтръгнал от ръцете на бащата. Тръгвай, госпожице Херцфелд — казал й той. — И в никакъв случай не поглеждай назад. Ако обърнеш глава дори и за миг, ще кача и теб на влака.
— И какво смятате, че сторих? — запита тя.
— Продължили сте напред.
— Точно така. Малката госпожица Херцфелд продължи напред. Без да погледне назад. Нито веднъж. И повече никога не видя семейството си. Само три седмици по-късно и тримата вече бяха мъртви. Но не и госпожица Херцфелд. Тя остана жива заради своите руси коси. А сестра й беше изпепелена само защото нейните бяха кестеняви.