21. Амстердам
Лена Херцфелд отново потъна в себе си. Нейната одисея започнала в зданието, което се намирало точно срещу театъра, на ул. „Плантаге Миденлан“ 31. Нацистите превърнали бивш общински център за работнически семейства в място за задържане на деца и бебета. През периода на депортациите обаче няколкостотин малчугани нелегално били измъкнати оттам в кошници и чували за картофи и били предадени на холандската Съпротива.
— Есесовецът лично ме съпроводи дотам и ме предаде в ръцете на персонала. Все още се удивявам как така спази обещанието си. Но пък и картината вече бе негова. Войната беше изпълнена с такива необясними парадокси. В единия миг е безсърдечно чудовище. В следващия е човек, способен да проявява състрадание и почтеност.
Лена скорострелно била откарана във Фризландия, Северозападна Холандия, скрита в багажник на кола. Там я предали на една бездетна двойка активисти от холандската Съпротива. Те й дали ново име и обяснили на съседите си, че е сираче от немските бомбардировки над Ротердам през май 1940 г. Тъй като били ревностни калвинисти, всяка неделя водели Лена на църква, за да поддържат прикритието й. Ала вкъщи, на сигурно място, я насърчавали да съхранява еврейската си идентичност.
— Сигурно няма да ви е лесно да го разберете, но в известен смисъл се чувствам и щастливка. Много от децата, които се криеха в християнски семейства, имаха отвратителни преживявания. С мен обаче се отнасяха внимателно и дори бих казала — с топлота и обич.
— А след края на войната?
— Нямаше къде да отида. Останах във Фризландия, докато не навърших осемнайсет години. После ме приеха в университет и така станах учителка. Много пъти ми минаваше през ума да емигрирам в Израел или в Щатите. Но в крайна сметка реших да остана тук. Чувствах, че е мой дълг да живея в Амстердам заедно с призраците на покойниците.
— Опитахте ли се да си върнете семейната къща?
— Нямаше как. След войната холандските власти обявиха, че правата на сегашните собственици са равни на правата на предишните еврейски собственици. Това значеше, че освен ако не успея да представя доказателство за измама при придобиването на къщата, нямаше начин да принудя новия собственик да се изнесе. За капак на всичко, въобще нямах документи, че баща ми някога е притежавал този имот. Също така не можех да докажа и че татко е мъртъв. А и двете неща се изискваха по закон.
— А платното на Рембранд?
— С времето започнах да възприемам жената на тази картина като съучастница в убийството на баща ми. Не исках никога повече да я виждам.
— Но сте запазили документа — каза Габриел.
Момиченцето от таванското помещение го стрелна с подозрителен поглед.
— Нали това е пъхнал в джоба ви баща ви, когато сте се сбогували?
Тя не отговори.
— И вие сте съхранили тази бележка, нали, Лена? Запазили сте я, понеже е била единственото останало нещо от баща ви. — Габриел замълча за малко. — Къде е тази бележка сега, Лена?
— В най-горното чекмедже на нощното ми шкафче. Гледам я всяка вечер, преди да заспя.
— Бихте ли ми я дали?
— Че за какво ви е?
— Вашият Рембранд все още битува някъде. Смятаме да го открием.
— Тази картина е покрита с кръв.
— Знам това, Лена. Знам.
22. Амстердам
Наближаваше единайсет часът, когато излязоха от къщата на Лена Херцфелд. По паважа трополяха тежки капки дъжд. Киара поиска да си викнат такси, но Габриел настоя да походят. Двамата постояха известно време пред театър „Холандсхе Схаубург“, сега превърнат в паметник на някогашните си пленници. После се спуснаха към старата къща на Рембранд на Йоденбрестраат. Габриел можеше само да се диви колко кратко е разстоянието между двете. Километър, не повече. Беше убеден, че следващата брънка от веригата ще се окаже далеч по-дълга.
Двамата се насилиха да хапнат в едно ресторантче близо до хотела им, като си приказваха за всякакви други неща, освен за ужаса, за който бяха слушали допреди малко. Беше след един, когато си легнаха. Сънят на Киара се прекъсваше от кошмарни образи, макар че за своя изненада тя установи, че фигурата на Иван Харков сега бе заменена от висок черен силует, който идваше, за да изтръгне детето от обятията й. Тя се напрегна да се отскубне от съня и като отвори очи, видя Габриел, седнал на писалището в стаята им. Лампата светеше ярко, а по хартията отривисто се чуваше драскането на химикалката му.