— Най-добре да не научава. Пък и става дума за временна работа.
— Къде ли съм чувал това преди? — Лавон се усмихна. — Ако искаш моето мнение, Габриел, този Рембранд най-вероятно отдавна е изчезнал. Но пък ако си убеден, че Петер Фос може да помогне, нека тогава аз да отида до Аржентина.
— За едно нещо си прав, Ели. Татуировката на майка ми все още е пред очите ми.
Лавон въздъхна тежко.
— Нека поне звънна един телефон, за да ти уредя срещата. Не бих искал да се разкарваш чак до Мендоса за зелен хайвер.
— Обаче бъди дискретен.
— Аз и не мога иначе. Само ми обещай, че ще внимаваш там. В Аржентина е пълно с хора, които биха дали мило и драго да видят главата ти, забучена на кол.
Бяха достигнали до улица „Плантаге Миденлан“. Габриел поведе Лавон в една странична уличка и се спря пред тясна къщичка с тясна черна портичка. Лена Херцфелд, дъщерята на мрака, безпаметно седеше сама в полуосветена бяла стая.
— Спомняш ли си, като бяхме малки, какво ни разправяше Шамрон за случайните съвпадения, Ели?
— Че в тях вярват само идиотите и мъртъвците.
— А какво би казал Шамрон според теб за изчезването на Рембранд, който някога е бил в ръцете на Курт Фос?
— Едва ли би му се понравило.
— Ще я наглеждаш ли, докато съм в Аржентина? Няма да си простя, ако нещо й се случи. Вече е изстрадала предостатъчно.
— Така и така смятах да поостана тук.
— И внимавай с нея, Ели. Тя е крехка.
— Те всички са крехки — отвърна Лавон. — Няма да разбере, че съм бил тук.
28. Амстердам
Кредото на служителите от „Центрум Секюрити“ в Цюрих беше съвсем просто. Срещу подобаващата парична сума и при подходящи обстоятелства те бяха готови да се нагърбят с всякакъв риск. Следователският им отдел се занимаваше с проучвания на миналото както на цели фирми, така и на отделни хора. Контратерористичното звено например осигуряваше съвети как най-добре да се грижиш за активите си и издаваше авторитетен ежедневен бюлетин с актуалните нива на заплаха по света. Екипът за лична охрана предлагаше униформени пазачи за фирмената собственост, както и телохранители за отделния клиент. Отделът по компютърна сигурност към „Центрум“ минаваше за един от най-професионалните в цяла Европа, докато неговите международни консултанти осигуряваха за желаещите да се разрастват корпорации достъп до най-опасните кътчета на света. Фирмата работеше със своя собствена частна банка и държеше трезор под Талщрасе, където се съхраняваха някои от по-деликатните клиентски активи. По последни оценки, стойността на всички държани в трезора предмети значително надвишаваше десет милиарда долара.
Да се открият най-подходящите хора за различните отдели на „Центрум“ си беше нелеко предизвикателство — още повече че фирмата не приемаше молби за работа. Процесът за набиране на нови кадри никога не се променяше. Най-напред скаути на „Центрум“ набелязваха определени цели. След това, без знанието на набелязаните, следователи на „Центрум“ започваха да провеждат дискретни, но щателни проверки на миналото им. Ако целта бъдеше определена като потенциален „материал“ за фирмата, се изпращаше екип вербовчици, чиято отговорност бе да довършат процеса. Задачата им се улесняваше от факта, че заплатите и бонусите в „Центрум“ далеч надвишаваха тези в нормалния бизнес свят. На пръстите на едната ръка можеха да се преброят хората, които бяха дръзнали да отхвърлят предложението на компанията. Целият персонал на „Центрум“ бе висококвалифициран, мултинационален и мултиетнически. Повечето служители вече имаха натрупан стаж или в армията, или в органите на реда, или в разузнавателните служби на своята страна. Вербовчиците на „Центрум“ изискваха владеене на поне три езика, макар че оперативният език на работното място беше немският и именно той се считаше за задължително изискване. Оставка оттук почти никой не подаваше, а уволнените служители рядко съумяваха да си намерят друго препитание.
Подобно на разузнавателните служби, на които подражаваше, „Центрум“ имаше две лица: едното неохотно се представяше пред света, а другото внимателно се криеше. Именно скритият клон на „Центрум“ се занимаваше с евфемистично наречените „специални задачи“: изнудвания, подкупи, рекет, корпоративен шпионаж и „закриване на сметки“. Името на това звено никога не се появяваше на фирмените документи на „Центрум“ и дори не се произнасяше по коридорите на компанията. Малцината избрани, които знаеха за съществуването на звеното, го наричаха Kellergruppe (т.е. Групата от подземието), а ръководителя му — съответно Kellermeister. През последните петнайсет години позицията на Kellermeister се държеше от един и същи човек — Улрих Мюлер.