— Колко време ще ти отнеме?
— Поне две седмици. А може и повече.
— Имам клиент, който чака.
— Едва ли ще искаш клиентът ти да забележи това. — Той леко опипа дупчицата от куршум с показалец. — Боя се, че може да се наложи да я дублирам. Имам чувството, че последният реставратор е прибягнал до частичен дублаж.
— А каква е разликата?
— При цялостния дублаж лепилото се разпределя по цялата повърхност на дублиращото платно. При частичния се нанася само по краищата.
— И защо го е направил така?
— Трудно е да се каже. Може би защото е било по-лесно и значително по-бързо. — Морел вдигна глава и сви рамене. — Вероятно реставраторът е бързал.
— А ти можеш ли?
— Да дублирам картина? — Морел, изглежда, леко се засегна. — Така правя всичките си фалшификати да изглеждат по-стари. Но предупреждавам, че крие рискове. Веднъж така съсипах един фалшив Сезан.
— Как?
— Прекалих с лепилото. И то се просмука през платното.
— Гледай тук да не прекаляваш с лепилото, Ив. Тя вече премина през предостатъчно премеждия.
— Хубаво — рече Морел намръщено. — Ако ще се почувстваш по-добре, още сега ще отстраня дублиращото платно. Няма да отнеме много време. Настани се някъде удобно.
— Не съм се чувствал удобно вече дванайсет години.
— Заради гърба ли?
Дюран кимна утвърдително и се отпусна в едно изцапано с бои кресло, а Морел обърна картината на работния си плот с лицето надолу. С помощта на макетно ножче той внимателно отлепи левия ъгъл на дублиращото платно от оригинала. После бавно продължи да го отлепва по цялата обиколка. Десет минути по-късно процедурата бе завършена.
— Mon Dieu!
— Какво направи с моя Рембранд, Ив?!
— Аз ли? Нищо. Но някой преди мен е пипал тук. Ела да видиш, Морис. Погледни сам.
Дюран се приближи до масата. Двамата мъже стояха един до друг, безмълвно вторачени в гърба на картината.
— Ив, имам молба към теб.
— Каква?
— Сложи я обратно в цилиндъра и забрави, че съм идвал днес тук.
— Сигурен ли си, Морис?
Дюран кимна:
— Напълно.
30. Мендоса, Аржентина
Самолетът на полет 4286 на авиокомпания ЛАН се снижаваше бавно в безоблачното аржентинско небе към град Мендоса и назъбеното било на Андите. Даже и от височина шест хиляди метра Габриел виждаше лозята, които се точеха долу като безкраен зелен пояс по протежението на засушливата високопланинска равнина. Той погледна Киара. Беше се отпуснала на седалката си в първа класа и на красивото й лице бе изписан покой. В тази поза, с няколко незначителни размърдвания, бе изкарала по-голямата част от трийсетчасовия полет от Амстердам. Габриел искрено й завиждаше. Както при повечето полеви агенти на Службата, и неговата кариера бе белязана от безкрайни пътувания, но той така и не бе успял да овладее умението да спи в самолет. По време на дългия презокеански полет той изчете набързо приготвеното от Ели Лавон досие на Курт Фос. То включваше единствената известна фотография на Фос в есесовска униформа — заснета скоро след пристигането му във Виена, — наред с портрета, за който бе позирал пред списание Шпигел малко преди смъртта си. Ако изобщо в живота си Фос бе страдал от някакви угризения на съвестта, пред обектива на фотоапарата той бе съумял да ги прикрие много удачно. Изглеждаше като човек, който се бе помирил с миналото си. Като човек, който спеше добре нощем.
Една стюардеса събуди Киара и я помоли да повдигне облегалката си. Само секунди по-късно тя отново се унесе в здрав сън и остана така чак докато колесниците на самолета не докоснаха летищната писта в Мендоса. Десетина минути по-късно, докато двамата влизаха в терминала, тя вече преливаше от енергия. Габриел вървеше до нея с натежали крака. Ушите му бучаха от недоспиване.
По-рано същата сутрин вече бяха преминали паспортен контрол при първото кацане в Буенос Айрес и затова сега не ги очакваха други формалности, освен да си намерят кола под наем. В Европа такива подробности обикновено се уреждаха предварително от координаторите и местните оперативни агенти на Службата. Тук обаче, в отдалечено кътче като Мендоса, Габриел нямаше друг избор, освен да се нареди на дългата опашка пред гишето. Макар да разполагаше с писмено потвърждение за резервирана кола, жената зад гишето сякаш се изненада от въпроса му. Колкото и да ровеше из компютъра си, тя не успяваше да открие резервацията на Габриел. Издирването на подходящо возило се превърна в половинчасово сизифовско мъчение, което включваше многобройни телефонни обаждания и още намусено щракане по клавиатурата. Накрая най-сетне отнякъде се материализира едно „Субару Аутбек“, очевидно претърпяло някаква злополука при скорошно пътуване в планините. Без да се извини, жената зад гишето им връчи документите, а после им изнесе строга лекция какво се покрива от застраховката и какво — не. Габриел се разписа върху договора, като през цялото време се чудеше какво ли още е възможно да причини на тази кола, преди да я върне.