Той прекоси на другия тротоар и закрачи покрай стените на забавачката към енорийската църква „Св. Йоан“. Утре в един на обед щеше да дойде отново тук заедно с купчина майки и бавачки, за да посрещне своята Емили. Съдебното постановление му отреждаше права, малко по-големи от тези на детегледачка. Бяха му отпуснали не повече от два часа дневно. Колкото да се завъртят веднъж на въртележката и да се отбият в сладкарницата. Така Хестър си отмъщаваше.
Той свърна покрай църквата. Уличката беше тясна, а от двете й страни се издигаха високи каменни стени с цвят на кремък. Както обикновено, единствената улична лампа не работеше и тротоарите тънеха в непрогледен мрак. Лидел отдавна се канеше да си купи фенерче като онези, които дядо му и баба му бяха използвали преди войната. Стори му се, че зад гърба му долитат нечии стъпки. Той се извърна в сумрака, но не видя никого. Явно въображението му играеше номера. Глупав, глупав Кристофър — отново прозвуча в ума му гласът на Хестър. — Колко си ми глупавичък ти!
Уличката завършваше в жилищен квартал с къщи близнаци, долепени една о друга по склона. Комплекс „Хенли Клоуз“ бе разположен в северната част на квартала, току над едно спортно игрище. Четирите му къщички бяха малко по-големи от повечето в района, като пред всяка от тях имаше оградена градинка. След изнасянето на Хестър тревата пред номер 8 бе занемарена и насаждаше чувство на меланхолия. Това караше съседите на Лидел да се мръщят неодобрително. Той пъхна ключа и го завъртя. В антрето го посрещна пиукащият звук на включената аларма. Кристофър въведе кода за изключване — комбинация от осемте цифри с рождения ден на Емили — и се закатери по стълбището към най-горния етаж. Там тихо го очакваше девойката, обгърната в пълен мрак. Лидел светна една лампа.
Беше приседнала на дървен стол. Върху раменете й имаше копринен шал със скъпоценни камъни. От двете страни на шията й висяха перлени обеци. Върху бледата кожа на гърдите й почиваше златна верижка. Лидел протегна ръка и леко я погали по бузата. Годините бяха прорязали лицето й. Алабастровата й кожа бе започнала да пожълтява. Но това не го притесняваше. Той знаеше как да я излекува. В една стъкленица приготви обичайния безцветен еликсир — две части ацетон, една част метил-прокситол, десет части минерален спирт — и сетне натопи в него връхчето на памучен тампон. Докато описваше с тампона очертанията на гръдта й, той я погледна право в очите. Девойката не отмести поглед. Устните й останаха разтворени в изкусително игрива полуусмивка.
Лидел пусна тампона на пода и приготви нов. В този миг от долния етаж долетя някакъв звук. Сякаш се превърташе ключалка. За около секунда той замря неподвижно, а след това повдигна лице към тавана и извика:
— Хестър? Ти ли си?
Не получил отговор, натопи новия тампон в прозрачната течност и пак го прокара внимателно по кожата на гърдите на девойката. След няколко секунди отдолу се чу нов шум, този път доста по-близко от предишния. И достатъчно отчетлив, за да подскаже на Лидел, че вече не е сам в къщата.
Той се извъртя на кръглото столче и видя нечий силует на площадката. Фигурата направи две крачки и невъзмутимо влезе в ателието. Изтъркани джинси, стара фланелка, прибрани коси, тъмни очи. Мъжът от „Стоте маймуни“. Явно не бе нито поет, нито полемист. Пистолетът в ръката му сочеше право към гърдите му. Кристофър протегна ръка към стъкленицата. Беше предвидлив. И тъкмо затова съвсем скоро щеше да умре.
2. Сейнт Джеймс, Лондон
Първият знак, че нещо не е наред, бе забелязан на следващия обед, когато малката Емили Лидел, на четири години и седем месеца, излезе в двора на забавачката към енорийската църква „Св. Йоан“, обаче там не я чакаше никой. Трупът бе открит малко по-късно през деня, а до вечерта властите официално признаха, че Лидел е бил убит. В местната емисия новини на Би Би Си съобщиха името на жертвата, но не казаха и дума за заниманието му, нито за възможните мотиви за убийството. От Радио 4 не обърнаха никакво внимание на историята. Същото решение взеха и тъй наречените качествени национални всекидневници. Единствено Дейли Мейл отбеляза случилото се с малко каре, погребано между обичайните натяквания за другите възмутителни вести от страната.
По тази причина смъртта на Кристофър Лидел можеше и да остане незабелязана сред лондонските артистични среди. Малцина от тамошните изтънчени жители си цапаха ръцете с издания като Дейли Мейл. Това обаче не се отнасяше за дундестия Оливър Димбълби — похотлив търговец от Бъри Стрийт, който не се опитваше да крие работническото си потекло под лъскави костюми. Димбълби прочете новината за убийството в Гластънбъри със сутрешното си кафе, а до вечерта разправяше наученото на всеки слушател на бара в ресторант „Грийнс“ — местната пиянска дупка на Дюк Стрийт, където търговците на картини се събираха да отпразнуват придобивките си или да си ближат раните.