— Няма нужда да свеждате очи — изрече той с успокоителен тон. — Както сигурно можете да предположите, вече съм свикнал да се взират по този начин в мен.
— Беше несъзнателно, хер Фос. Ние…
— Моля ви, няма нужда да се извинявате, господин Алон. Става дума за моя баща, а не за вашия. Не говоря често за него. Но когато се наложи, съм установил от опит, че е най-добре да се говори откровено и само истината. Това е най-малкото, което бих могъл да сторя. Пристигате от много далеч. Със сигурност имате основателна причина. Какво бихте искали да научите?
Прямотата на въпроса изненада Габриел. Бе провеждал разпит на нацистки военнопрестъпник. Но никога не бе разговарял с детето на такъв. Инстинктът му го водеше да пристъпва към разговора внимателно, също както при Лена Херцфелд. Затова той отхапа от една смокиня и с небрежен тон запита Фос кога за първи път е осъзнал с какви дейности се е занимавал баща му през войната.
— „Дейности“ ли? — повтори Фос с невярващ глас. — Моля ви, господин Алон. Ако ще водим откровен разговор за баща ми, нека да не смекчаваме нещата с неточни думи. Баща ми не се е занимавал с „дейности“. Той е извършвал злодеяния. А що се отнася до питането ви кога за първи път съм разбрал какво става, информацията достигаше до съзнанието ми откъслечно, на парчета. В това отношение аз съм като всяко момче, което един ден осъзнава, че баща му не е такъв, за какъвто се представя.
Фос наля и на двамата по чаша червено вино и им разказа две случки в рамките само на няколко седмици от ученическите му години.
— Прибирах се от училище в Буенос Айрес и се спрях пред едно кафене. Имах уговорена среща с баща ми. Той седеше на една ъглова маса и тихо разговаряше с някакъв човек. Никога няма да забравя изражението на този човек, когато ме забеляза. Беше шок, ужас, гордост и удивление, и то едновременно. Докато се здрависвахме, усетих как дланта му леко трепери. Каза, че изглеждам досущ като баща ми, когато навремето работели заедно. Представи се като Рикардо Клемент. Убеден съм, че се досещате за истинското му име.
— Адолф Айхман.
— От плът и кръв — потвърди Фос. — Не след дълго ми се наложи да отида в една хлебопекарна, която се посещаваше от евреи. На опашката се бе наредила възрастна жена. Когато ме зърна, лицето й побеля и тя изпадна в истерия. Взе ме за баща ми. Обвини ме, че съм изтребил близките й.
Фос се пресегна към чашата си с вино, но се спря.
— В крайна сметка осъзнах, че баща ми действително е бил убиец. И то не обикновен убиец. Човек, чиито ръце са изцапани с кръвта на милиони. Какво говореше това за мен, който можех да обичам такъв човек? Виновен за толкова ужаси! И какво говореше за майка ми? Ала най-лошото от всичко, господин Алон, бе това, че за греховете си баща ми така и не потърси изкупление. Никога не съм го виждал да изпитва каквито и да било угризения. Напротив, винаги е демонстрирал гордост от постиженията си. А сега аз нося на плещите си неговия товар. И до ден-днешен чувствам неговата вина. Сега съм напълно сам на този свят. Съпругата ми почина преди няколко години. Нямаме деца. Защо ли? Защото съм се страхувал от злокобната сянка на баща ми. Исках потомството му да приключи с мен.
Признанието внезапно придаде уморен вид на Фос. Той се умълча и потъна в размисли, насочил поглед към далечните планини. След малко се обърна към Габриел и Киара и каза:
— Но вие едва ли сте дошли чак до Мендоса, за да ме слушате как съдя баща си.
— Всъщност дойдохме заради това.
Габриел постави фотография на Портрет на млада жена пред Фос. За около минута образът остана на масата недокоснат, сякаш беше четвърти гост и тепърва предстоеше да се включи в разговора. После Фос внимателно вдигна снимката и я разгледа на яркото слънце.
— Винаги съм се чудел как изглежда — промълви той. — Къде е сега?
— Преди няколко дни бе открадната в Англия. Мой познат загуби живота си в опит да я опази.
— Искрено съжалявам — каза Фос. — Опасявам се, че вашият познат не е първият, който е изгубил живота си заради тази картина. И за жалост, едва ли ще е последният.