Част от всекидневната все пак бе разчистена от исторически архиви. Именно тук Рамирес покани да се настанят Габриел и Киара. В единия ъгъл, точно където го бе оставила в нощта на отвличането й, все още стоеше виолончелото на Мария, покрито с прах. На стената над него висяха окачени две страници с поезия, изписани на ръка и рамкирани зад стъкло. Имаше и фотография на самия Рамирес от деня на освобождаването му от затвора. Изпитият мъж от снимката почти не приличаше на домакина им. Висок и широкоплещест, той по-скоро изглеждаше като човек, борещ се с машини и бетон, отколкото като идеалист и писател. Единствената му проява на суета бе гъстата сива брада, която според десните му критици го правеше по-скоро да изглежда като кръстоска между Фидел Кастро и Карл Маркс. Рамирес не приемаше това сравнение като обида. Като заклет комунист, той боготвореше и двамата.
Въпреки изобилието от безценни документи в апартамента си, Рамирес беше разсеян и даже безразсъден пушач, който вечно забравяше запалени цигари по пепелниците или по ъглите на масите. Незнайно как, Алфонсо си спомни каква погнуса изпитва Габриел от тютюна и съумя да устои на изкушението да запали. Разговорът им скачаше от тема на тема — от състоянието на аржентинската икономика в момента през новия американски президент до отношението на Израел към палестинците, което той самият, разбира се, считаше за ужасяващо. Накрая, докато първите капки следобеден дъжд започнаха да се събират на малки локвички върху прашасалия перваз, Алфонсо си припомни на глас онзи следобед преди няколко години, когато бе завел Габриел до архивите на аржентинската Имиграционна служба. Там двамата бяха открили в един прояден от плъхове кашон с разпадащи се документи доказателство, което доведе до откритието, че смятаният за мъртвец Ерих Радек всъщност се радва на добро здраве под друго име в елитен квартал на Виена.
— Има едно нещо, което ясно си спомням от този ден — каза сега Рамирес. — Където и да отидехме с теб, все ни следваше една красива девойка на мотоциклет. Носеше каска през цялото време, та така и не зърнах лицето й. Но до ден-днешен си спомням краката й. — Той хвърли поглед към Киара и после пак към Габриел. — Видимо е, че вашата връзка надминава професионалните измерения.
Габриел кимна, макар че изражението му показваше нежелание да навлизат повече в тази тематика.
— И какво ви доведе в Аржентина този път? — поинтересува се Рамирес.
— Направихме кратка дегустация в Мендоса.
— Харесахте ли си нещо?
— Бодега де ла Марипоса Резерва.
— От две и пета или две и шеста?
— От две и пета.
— И аз съм го пробвал. Даже ми се удаде възможност да се запозная и със собственика на избата. Виждали сме се неколкократно.
— Харесваш ли го?
— Да — потвърди Рамирес.
— А вярваш ли му?
— Колкото на всеки друг. Но преди да продължим по-нататък, нека очертаем параметрите на този разговор.
— Също както миналия път. Сега ти ми помагаш, а впоследствие и аз на теб.
— Какво търсите по-конкретно?
— Информация за един аржентински дипломат, загинал в Цюрих през шейсет и седма година.
— Изглежда, говориш за Карлос Вебер? — усмихна се Рамирес. — А и предвид скорошното ви пътуване до Мендоса, бих предположил, че се интересувате от изчезналото богатство на някогашния SS-хауптщурмфюрер Курт Фос?
— Съществува ли то въобще, Алфонсо?
— Естествено, че съществува. Депозирано е в банка „Ландесман“ в Цюрих между 1938-а и 1945 година. Карлос Вебер загина през шейсет и седма, докато се опитваше да го донесе в Аржентина. А аз разполагам с писмени доказателства за това.
35. Буенос Айрес