Киара се обади за пръв път:
— Сигурно би разсъждавал по друг начин, ако се запознаеш с Лена Херцфелд.
Навот вдигна длан защитно.
— Виж, Киара, в един съвършен свят щяхме сигурно да погнем всички Ландесмановци по света. Но този свят не е съвършен. Ако беше, Службата щеше да затвори врати, а ние щяхме да си живеем дните, отдадени на идилични мисли.
— Тогава какво ще правим? — попита Габриел. — Просто ще си измием ръцете ли?
— Нека Ели да поеме нещата. Или пък пуснете по тази следа хрътките от агенциите за реституция след холокоста.
— Ландесман и адвокатите му ще ги смачкат като мухи.
— По-добре тях, отколкото вас. Предвид миналото ти, едва ли тъкмо ти ще си най-добрият кандидат за борец срещу Ландесман. Той разполага с доста високопоставени приятели.
— Аз също.
— Които ще се откажат от теб, щом научат, че си тръгнал срещу човек, който раздава толкова много пари. — Навот притихна за миг. — Ще ти кажа нещо, за което сигурно ще съжалявам впоследствие.
— Тогава по-добре не го казвай.
Узи не последва съвета му.
— Ако беше поел директорското място, както настояваше Шамрон, тогава тези решения щеше да ги вземаш ти. Обаче…
— За това ли е всичко, Узи? Искаш да ме поставиш на място?
— Не се ласкай, Габриел. Решението ми се основава на необходимостта да определям приоритети. А един от приоритетите ми е да поддържам добри отношения с тайните служби и разузнавателните агенции от Западна Европа. Последното нещо, от което се нуждаем в момента, е необмислена операция срещу Мартин Ландесман. Тук дискусията ни официално приключва.
Габриел се загледа умислено през прозореца, докато колата свиваше по улица „Наркис“. В края й се намираше малка жилищна кооперация, прикрита от огромен разлистен евкалипт в градинката. Когато колата спря пред входа й, Навот се размърда притеснено на седалката. Конфронтациите очи в очи не бяха сред силните му страни.
— Съжалявам за настоящите обстоятелства, но все пак добре дошли у дома. Качете се горе и се покрийте за няколко дни, докато не закърпим положението с Буенос Айрес. И се опитайте да поспите. Не ме разбирай погрешно, Габриел, но имаш кошмарен вид.
— Не мога да спя в самолети, Узи.
Навот се ухили:
— Хубаво е да науча, че някои неща никога не се променят.
38. Рю дьо Мироменил, Париж
По времето, когато Габриел Алон се озова ненадейно в Йерусалим, Морис Дюран вече дълбоко съжаляваше, че някога е чувал името Рембранд ван Рейн и че му се е удало да види портрета на неговата възхитителна млада държанка. Дюран се бе оказал в двойно затруднено положение. От една страна, в ръцете му се бе озовала тази покрита с кръв и зле повредена картина, която не можеше да предаде на клиента в този й вид. От друга страна, съвестта му го глождеше още от първия миг, когато бе видял този стар списък с имена и номера. Реши да се справи с проблемите последователно. Методичен във всяко отношение, той и не можеше да реагира по друг начин.
Първият проблем разреши, като изпрати кратък имейл до електронна поща, която завършваше nayahoo.com. В него казваше, че за голямо съжаление на „Научни антики“, поръчаният артикул не е успял да пристигне по график. За жалост, добави Дюран, не се и очаква да пристигне, понеже в складовете е възникнал пожар и понастоящем предметът представлява просто купчина пепел. Предвид факта, че този конкретен артикул е уникална изработка и следователно е незаменим, екипът на „Научни антики“ е готов в най-кратки срокове да възстанови оставения от клиента депозит — сумата от два милиона евро не фигурираше в имейла, — както и да поднесе най-дълбоките си съжаления за причинените неудобства, породени от това злощастно стечение на обстоятелствата.
След като отметна този въпрос, Дюран насочи вниманието си към проблемните три странички пелюрна хартия, които бе открил в картината. Този път реши да прибегне до по-старомодно решение и извади кибритена кутийка с логото на хотел „Фуке“. Като запали една клечка, той я вдигна към долния десен ъгъл на първата страничка. В продължение на няколко секунди се опитваше да съкрати десетината сантиметра разстояние между пламъка и хартията. Имената обаче не му позволяваха да го стори.