— Запозна се с една жена в Амстердам, която днес е жива само защото баща й е дал на Курт Фос своя Рембранд. — Габриел направи пауза и сетне запита: — Въпросът тук обаче е дали ти ще успееш да убедиш Узи да си промени мнението?
— Узи ли? — Шамрон махна небрежно с ръка. — За него недей да се тревожиш.
— Какво ще предприемеш?
Ари се усмихна.
— Казвал ли съм ти някога, че дядото и бабата на министър-председателя ни са родом от Унгария?
40. Йерусалим
Узи Навот бе наследил немалко традиции от осмината мъже, заемали директорската позиция преди него. Една от тях бе ежеседмичната закуска в йерусалимския кабинет на министър-председателя. Узи гледаше на тези срещи като на нещо безценно, понеже му даваха възможност да запознава най-важния си клиент с всички текущи операции, без да се налага да се съревновава с главите на останалите тайни служби на Израел. Обикновено именно Навот говореше повече на тези закуски, но на сутринта след гостуването на Габриел в Тиберия премиерът се оказа необичайно многословен. Само четиридесет и осем часа по-рано той бе пътувал до Вашингтон за първата си официална среща с новоизбрания американски президент — бивш университетски преподавател и доскорошен сенатор от либералното крило на Демократическата партия. Както и се очакваше, срещата не бе протекла особено добре. Зад насилените усмивки и ръкостисканията пред обективите се усещаше напрежение. Беше станало съвсем ясно, че близките взаимоотношения между министър-председателя и предишния обитател на Овалния кабинет нямаше да се повторят при новоизбраната администрация. Във Вашингтон определено бе настъпила промяна.
— Съмнявам се обаче, че това те изненадва. Нали, Узи?
— Опасявам се, че забелязахме промяната още при прехода — отговори Навот. — Беше видимо, че специалните оперативни връзки, които се изковаха с ЦРУ след атентатите на единайсети септември, започват да се разпадат.
— Специални оперативни връзки ли? — Премиерът награди Навот с ослепителна усмивка. — Спести ми протоколния жаргон, Узи. При предишната администрация Габриел Алон буквално имаше свой кабинет в Лангли.
Навот не отговори. Беше свикнал да работи в сянката на Габриел. Сега обаче, когато бе достигнал до върха на израелската разузнавателна общност, не му бе приятно да му се припомнят многобройните успехи на съперника му.
— Чувам, че Алон е пристигнал тук. — Премиерът направи пауза и сетне добави: — Освен това научавам, че си е навлякъл неприятности в Аржентина.
Навот допря върховете на показалците си и ги притисна до устните си. За всеки следовател, опитен в техниките на разпита, този жест веднага би издал несъзнателен опит да се прикрие неудобство. Министър-председателят също го разпозна. Освен всичко друго, той се наслаждаваше на факта, че бе успял да изненада шефа на своето външно разузнаване.
— Защо не си ми казал за Буенос Айрес? — запита премиерът.
— Не сметнах за необходимо да ви натоварвам с тези подробности.
— Харесвам подробностите, Узи. Особено когато засягат национален герой.
— Ще го имам предвид занапред, господин премиер.
Тонът на Навот демонстрираше явна липса на ентусиазъм. Очевидно нещо вътре в него започваше да клокочи. Министър-председателят бе разговарял с Шамрон. Навот очакваше от известно време насам да види кога Стареца ще прибегне до този джокер. Как обаче да процедира оттук нататък? С особено внимание, реши той.
— Има ли нещо, което бихте искали да ми кажете, господин премиер?
Министър-председателят си сипа допълнително кафе и умислено добави няколко капки сметана. Съвсем очевидно имаше нещо наум, но пък и не бързаше да изплюе камъчето. Вместо това се впусна в пространна тирада за тежестта на лидерството в сложен и опасен свят като този. Понякога, посочи той, решенията трябваше да се формират с оглед на националната сигурност. Друг път — според политическата целесъобразност. Понякога обаче въпросът се изчерпваше просто с това кое е добро и кое — зло. Той остави последното изречение да увисне във въздуха за около минута, преди да вдигне бялата ленена салфетка от скута си и да я сгъне внимателно.
— Семейството на баща ми е родом от Унгария. Знаеше ли това, Узи?
— Подозирам, че цялата страна го знае.
Министър-председателят отвърна с мимолетна усмивка.