Всичко това, разбира се, бяха пълни глупости. Ишърууд в никакъв случай нямаше да прекара остатъка от живота си в изгнание. Нито пък щеше да се съгласи любимата му галерия да попадне в лапите на Оливър Димбълби. Ако се наложеше да бъде изправен на публична екзекуция, Ишърууд щеше да застане гордо и без превръзка на очите. Поне веднъж в живота си трябваше да прояви смелост. Също като покойния си баща. И като Габриел Алон.
По стечение на обстоятелствата именно тези образи обсебваха мислите на Джулиан, когато забеляза една самотна фигура да крачи към него по влажния паваж на Мейсънс Ярд. Яката на палтото на мъжа беше вдигната, за да го пази от студения есенен вятър, а очите му зорко се оглеждаха. Човекът бе около трийсетгодишен, с телосложение на бик. Носеше тъмен костюм. За миг Ишърууд се уплаши, че може да е от хората, които събират насила просрочени задължения. Ала секунди по-късно осъзна, че вече са се срещали. Сети се, че мъжът работи в охраната на едно посолство в Южен Кенсингтън. Посолство, което, за жалост, се налагаше да прибягва до услугите на още много такива момчета.
След секунди Ишърууд чу сънливия глас на момичето от рецепцията да му съобщава, че някой си господин Радклиф е дошъл за среща с него. Явно господин Радклиф — най-очевидно измисленото име, което Джулиан бе срещал — разполагаше със свободно време в графика си и се чудеше дали не би могъл да разгледа инвентара на галерията. Обикновено такива гости Ишърууд връщаше още от вратата. Тази сутрин обаче по очевидни причини направи изключение.
Той поздрави човека сдържано и го поведе към закътаната изложбена зала на горния етаж. Както и очакваше, посещението на господин Радклиф се оказа кратко. Той се намръщи на картина на Бернардино Луини, поцъка малко с език пред платно на Парис Бордоне и сякаш се смая от един сияен пейзаж на Клод Лорен.
— Мисля, че ми допада — рече накрая той и връчи плик в ръцете на Ишърууд. — Ще се чуем отново. — После сниши глас и продължи шепнешком: — Моля, следвайте инструкциите внимателно!
Джулиан изпрати младия мъж до вратата, а после се скри в банята и разпечата плика. Вътре имаше кратка бележка. Той я прочете веднъж, сетне още веднъж — просто за да е сигурен. След това се подпря на умивалника, завладян от облекчение. Въпреки че Габриел не бе открил картината, разследването му бе довело до намирането на изключително критична информация. Първоначалното проучване на произхода, проведено от Ишърууд, не бе достигнало до факта, че платното на Рембранд е било откраднато през Втората световна война. Следователно законният собственик не беше безименният тайнствен клиент на Дейвид Кавендиш, а по-скоро една старица от Амстердам. За Джулиан Ишърууд това разкритие означаваше, че сянката на финансовото крушение вече го е отминала. Съдебните дела около откраднати картини обикновено се точеха с години. Ишърууд обаче беше наясно, че никой нормален съд нямаше да го принуди да плаща компенсации на някого за картина, която по право не му принадлежи. Този Рембранд все още липсваше, а можеше и никога да не се намери. Джулиан обаче вече бе освободен от отговорност за него.
Ала неговото успокоение скоро бе изместено от неумолимия глас на съвестта. Той изпитваше вина за трагедията на семейство Херцфелд — участ, която Ишърууд разбираше твърде добре. Изпитваше вина и за Кристофър Лидел, пожертвал живота си в опити да съхрани неговия Рембранд. Изпитваше вина и за положението, в което бе изпаднал Габриел Алон. По всичко изглеждаше, че подхванатото от Габриел издирване му бе спечелило могъщ нов враг. А и изглеждаше, че за пореден път той е попаднал под магията на Ари Шамрон. Но кой знае, зачуди се Джулиан, може би пък бе тъкмо обратното.
Той прочете бележката за последен път, а след това според инструкциите я допря до горящата кибритена клечка. Хартията пламна и за броени секунди бе унищожена, без дори да остави следи от пепел. Ишърууд се върна обратно в кабинета си. Ръцете му все още трепереха, когато приседна предпазливо зад бюрото си. Можеше поне да ме предупредиш, че това е нитроцелулозна хартия — мислено рече той. — Горкото ми сърце щеше да изскочи.
Трета част
Удостоверяване
42. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив
Същинската операция започна, когато Габриел и Киара пристигнаха в стая 456В. Подземното помещение, разположено три етажа под основното ниво на булевард „Цар Саул“, било използвано като склад за излезли от употреба компютри и овехтяло обзавеждане, а често и от нощния персонал за романтични срещи. Сега из цялата Служба бе известно като Бърлогата на Габриел.