44. Квартал Маре, Париж
Години по-рано Морис Дюран беше попаднал на вестникарска статия за случая на Кристоф Мили — частен охранител, който имал нещастието да е нает на работа в седалището на Обединена швейцарска банка, намиращо се на Банхофщрасе в Цюрих. Един януарски следобед на 1997 г., докато правел поредната си обиколка, добрият християнин и баща на две деца влязъл в залата, където унищожавали документи, и открил две големи колички, пълни със стари документи, включително няколко счетоводни книги с подробности за трансакциите, извършени между Обединена швейцарска банка и хитлеристка Германия. Мили счел наличието на подобни материали в залата за унищожаване на документи за — меко казано — подозрително, след като няколко седмици по-рано на швейцарските банки било забранено със закон да унищожават документи от времето на войната. Усетил, че нещо не е както трябва, пъхнал две от счетоводните книги под ризата си и тайно ги занесъл в скромното си жилище в околностите на Цюрих. На следващата сутрин предал документите в Израелския културен център, откъдето започнали и проблемите му.
Директорът на центъра бързо свикал пресконференция, за да изобличи Обединена швейцарска банка в безотговорно унищожаване на документи. От банката обявили унищожаването за „ужасна грешка“ и обвинили за всичко своя архивист. Самият Кристоф Мили бил незабавно уволнен от работа и скоро станал обект на криминално следствие: дали той не е нарушил закона за банковата тайна в Швейцария, когато е откраднал документите от войната. По целия свят Мили бил аплодиран като „героя на документите“, но в родната му страна станал жертва на публично осъждане и дори получавал смъртни заплахи. За срам на цяла Швейцария, охранителят, който послушал съвестта си, трябвало да потърси политическо убежище от американския Сенат и тихичко се преселил заедно със семейството си в Ню Йорк.
По онова време Морис Дюран беше стигнал до заключението, че действията на Мили, макар и дръзки и достойни за възхищение, в крайна сметка са били наивно безразсъдни. И което е още по-странно, сега Дюран реши, че няма друг избор, освен да действа по подобен начин. По ирония, мотивите му бяха същите като на Мили. Въпреки че мосю Дюран беше изпечен престъпник, който редовно нарушаваше две от десетте Божи заповеди, той смяташе себе си за дълбоко духовен и достоен човек, който се опитва да следва определен морален кодекс. Този кодекс не му позволяваше да получава пари за картина, изцапана с кръв. Не му позволяваше и да скрие документа, който бе намерил скрит в нея. Укриването на такъв документ щеше да бъде престъпление не само срещу историята, но щеше да го направи съучастник в смъртен грях.
Все пак имаше два аспекта от аферата „Мили“, които Морис Дюран бе решен да не повтаря: публичното оповестяване и заплахата от съдебно преследване. Пропускът на Мили, заключи той, е бил, че се е доверил на непознат. Това беше и причината по-късно същия следобед Дюран да реши да затвори по-рано магазина си и лично да достави лорнет за опера от осемнадесети век на един от най-ценените си клиенти — Хана Вайнберг.
Петдесетгодишна, без деца, мадам Вайнберг се беше отдала на две страсти: впечатляващата си колекция от старинни френски очила и неуморната й кампания да отърве света от расовата и религиозната омраза под всякаква форма. Първата страст бе породила у Хана привързаност към „Научни антики“. Втората я бе заставила да основе Център за изучаване на антисемитизма във Франция, носещ името на Исак Вайнберг — дядо й по бащина линия, арестуван при хайката на Jeudi noir, Черния четвъртък, деня на масовия арест на евреите в Париж — 16 юли 1942 г., и по-късно убит в Аушвиц. Сега Хана Вайнберг се считаше за най-изявения „пазител на спомени“ в цяла Франция. Борбата й срещу антисемитизма й бе спечелила легион почитатели, включително настоящия френски президент, но наред с това и много врагове. Центърът „Вайнберг“ беше обект на постоянни заплахи, както и самата Хана. Ето защо Морис Дюран бе един от малцината, които знаеха, че тя живее в стария апартамент на дядо си на Рю Паве номер 24 в четвърти арондисман.
Тя го чакаше на площадката пред апартамента си, облечена в тъмен пуловер, плисирана вълнена пола и плътни чорапи. Тъмната й коса беше прошарена, а носът й — тънък и с римски профил. Топло поздрави Дюран с целувка по двете бузи и го покани да влезе. Апартаментът беше голям, с обширно преддверие и библиотека, разположена до всекидневната. Антикварни мебели, тапицирани с поизбелял брокат, действаха успокояващо, плътни кадифени завеси скриваха прозорците, а позлатен часовник тихичко тиктакаше на полицата над камината. Целта на обзавеждането беше да създаде впечатление за една отминала епоха. И наистина за момент Дюран се почувства, сякаш се намира в „Научни антики“.