45. Темс Хаус, Лондон
Конферентната зала беше огромна, също както и правоъгълната маса, която я изпълваше. Шамрон седеше на обичайното си място. В директорския въртящ се стол той изглеждаше почти дребен. Погледът му се рееше към другата страна на реката, където беше главната квартира на МИ6, сякаш излязла от страната Оз. Габриел седна до него. Ръцете му бяха плътно скръстени, а очите му се стрелкаха към двамата мъже от другата страна на масата. Отляво, облечен в сако не по мярка и омачкан габардинен панталон, беше Ейдриън Картър, директор на Националната тайна служба на ЦРУ. Отдясно бе Греъм Сиймор, заместник-директор на МИ5.
Четиримата мъже около масата съставляваха своеобразно тайно братство. Въпреки че всеки оставаше лоялен към собствената си страна, дълбоката връзка между тях се простираше отвъд границите на времето и изменчивите прищевки на политическите им господари. Те изпълняваха неприятните задачи, които всички други избягваха, и чак по-късно мислеха за последствията. Бяха воювали един за друг, бяха убивали един за друг, а в някои случаи бяха проливали и собствената си кръв. По време на множеството съвместни операции, всичките съпроводени с изключителен стрес, те бяха изградили и свръхестествена способност да четат мислите си. В резултат и за Габриел, и за Шамрон бе болезнено ясно, че на англо-американската страна на масата съществува напрежение.
— Проблем ли има, господа? — попита Шамрон.
Греъм Сиймор погледна Картър и се намръщи.
— Както обичат да казват американските ни братовчеди, изпаднал съм в немилост.
— Пред Ейдриън?
— Не — прекъсна го бързо Картър. — Ние с Греъм се разбираме. В Белия дом са му ядосани.
— Наистина ли? — Габриел погледна Сиймор. — Това си е постижение, Греъм. Как го постигна?
— Снощи американците претърпяха провал в разузнаването си. Сериозен провал — обясни той. — Белият дом е преминал в режим на ограничаване на щетите. Страстите са разгорещени. Търсят се виновници. И изглежда, повечето обвинителни погледи са насочени към мен.
— Какъв провал?
— Пакистански гражданин, който често пребивава в Обединеното кралство, е направил опит да се взриви в самолета от Копенхаген за Бостън. За щастие той е бил съвсем некадърен, а пък и самите пътници вече са доста нащрек. Добре че хората са взели нещата в свои ръце.
— А защо са ядосани на теб?
— Хубав въпрос. Преди няколко месеца предупредихме американците, че този човек се свързва с известни радикални организации и вероятно се подготвя за атака. Но според Белия дом, не съм бил достатъчно настойчив в предупрежденията си. — Сиймор впери поглед в Картър. — Разбира се, можех да пусна кратко съобщение и в Ню Йорк Таймс, но май щеше да е прекалено.
Габриел се обърна към Картър:
— И впоследствие?
— От наша страна някой изписал името му неправилно, когато го въвеждали в списъка на заподозрените активисти.
— И затова не е попаднал в черния списък на летищата?
— Точно така.
Греъм Сиймор поклати глава изумено.
— Едно хлапе на десет години не може да извади името си от този черен списък. А в същото време аз не успявам да вкарам в него името на доказан активист на джихада. Стана тъкмо обратното. Дали му безсрочна виза и му позволили да се качи на самолета с еднопосочен билет и експлозив в ръчния багаж.
— Вярно ли е, Ейдриън? — попита Габриел.
— Накратко, да — неохотно призна Картър.
— Тогава защо си го изкарвате на Греъм?
— Политическа целесъобразност — каза Картър без никакво колебание. — В случай че не си забелязал, около новия ни президент има влиятелни хора, които твърдят, че вече не съществува война срещу тероризма. Всъщност тези думи вече дори не е позволено да се произнасят. Затова, щом нещо се обърка…
— Влиятелните хора около президента си търсят изкупителна жертва.
Картър кимна.
— И са си избрали Греъм Сиймор?! — скептично попита Габриел. — Лоялен приятел и съюзник, с когото сте били рамо до рамо от самото начало на войната с тероризма?