— Боя се, че е така.
— А третата държава, участваща в тази операция?
— Съединените американски щати.
— Прекрасно! — Тя отново седна и за момент го огледа внимателно, без да говори.
— Има ли нещо, което искате да ме питате, Зоуи?
— Името ви.
— Подозирам, че вече го знаете.
Тя се поколеба. Тъмните й очи обходиха лицето му. След това каза:
— Вие сте Габриел Алон. Този, който е спасил дъщерята на американския посланик пред Уестминстърското абатство.
— Ако не ме лъже паметта, спасителите на Елизабет Холтън бяха офицери от спецотдела СО-19 на лондонската полиция.
— Това беше тиражираната история, за да се прикрие вашата роля в операцията. Похитителите са поискали вие да занесете парите за откупа. Били са планирали да убият и вас, и Елизабет Холтън. Така и не стана ясно как сте успели да се измъкнете. Имаше слухове, че сте измъчвали до смърт водача на похитителите в някакво поле на север от Лондон.
— Наистина не бива да вярвате на всичко, което четете във вестниците, Зоуи.
— Това не е ли истината? — присви очи тя. — Верни ли са слуховете, господин Алон? Наистина ли сте измъчвали терориста, за да спасите живота на Елизабет Холтън?
— И ако отговорът е „да“?
— Като ляво ориентиран журналист, бих била ужасена.
— А ако бяхте Елизабет Холтън?
— Тогава щях да се надявам, че този мръсник е страдал много, преди да го отървете от страданията му. — Тя го огледа внимателно. — Ще ми разкажете ли какво се е случило на онова поле?
— Какво поле?
Зоуи се намръщи.
— Вие знаете всички мои тъмни тайни, а аз не знам нищо за вас.
— Аз не знам всичките ви тайни.
— Наистина ли? — Тонът й беше язвителен. — Какви други ужасни неща искате да научите за мен?
— За момента нищо не искам да знам. Искам само да изслушате един разказ. Това е разказ за изчезнал шедьовър на Рембранд, за заграбено чуждо богатство от епохата на холокоста, за аржентински репортер на име Рафаел Блох и за компания на име „Кеплер Верк“ от Магдебург. — Габриел направи пауза и добави: — Компания, която тайно се притежава от Мартин Ландесман.
— Подобен разказ би продал някой и друг вестник. — Зоуи се взря в Греъм Сиймор. — Трябва ли да приема, че всичко това също е обект на Закона за държавната тайна?
Сиймор кимна.
— Жалко.
И тя погледна Габриел в очакване на неговия разказ.
Зоуи беше трогната от историята на Лена Херцфелд, удивена от терзанията на Петер Фос и съкрушена от смъртта на Рафаел Блох и Алфонсо Рамирес. Но това, което я ужаси най-много, беше дългият списък с грехове на Мартин Ландесман. Габриел виждаше как скептицизмът от началото на вечерта отстъпваше пред гнева. Гняв, който растеше все повече и повече с всяко следващо откровение.
— Искате да кажете, че Мартин Ландесман продава ценно оборудване за иранската ядрена програма?
— Подозираме, че е така, Зоуи.
— Подозирате?
— Както знаеш, има много малко безусловни неща в шпионската дейност, но ето какво открихме ние. Знаем, че Мартин продава първокласно промишлено оборудване на Иран чрез своята покровителствана от държавата контрабандна мрежа. Знаем, че от това печели огромни суми. Знаем, че полага големи усилия, за да го запази в тайна. Във време, когато иранците бързо напредват в развиването на програмата си за ядрено оръжие, не можем да си позволим да останем в неведение. Изключително важно е да открием точно какво им продава Мартин. — Той направи пауза. — И за това имаме нужда от теб.
— От мен? Всичко, което знам за бизнеса на Мартин, се съдържа в статията, която, както сега разбирам от господин Сиймор, е неточна. Какво въобще бих могла да направя, за да ви помогна да откриете какво изпраща на иранците?
— Повече, отколкото си представяш — каза Габриел. — Но преди да стигнем дотам, има още няколко неща, които трябва да знам.
— Например?
— Как стана, Зоуи? Как се забърка с човек като Мартин Ландесман?
Тя се усмихна кисело.
— Вероятно обществените норми в Израел са различни, господин Алон, но тук, във Великобритания, все още има неща, които се считат за лични. Освен ако, разбира се, не сте политик или футболна звезда.
— Мога да те уверя, Зоуи, нямам никакво желание да слушам интимни подробности за вашите отношения.