— Негодник!
На следващата сутрин, когато Габриел пристигна в Темс Хаус, сякаш цялото правителство се бе събрало в конферентната зала на деветия етаж. След като беше подложен на суров разпит в продължение на цял час, трябваше да се закълне, че ако го заловят във Франция, няма да споменава нищо за американското и британското участие в аферата. Като не видя никакъв документ за подпис, Габриел вдигна дясната си ръка и бързо се измъкна през вратата. За голяма негова изненада, Греъм Сиймор настоя да го закара до гарата.
— На какво дължа тази чест? — попита Габриел, докато колата свиваше по Хорсфери Роуд.
— Исках да поговорим насаме.
— За какво?
— За мобилния телефон на Зоуи. — Сиймор го погледна и се намръщи. — Ти подписа документ, че ще оставиш наблюдението на нас, и го наруши в мига, в който се обърнахме.
— Наистина ли си мислиш, че ще я пусна в апартамента на Мартин, без да имаме звуково покритие?
— Просто махни устройството в мига, в който тя се върне безопасно на британска земя. Досега вървим без грешки. Предпочитам така и да продължим.
— Най-голямата издънка ще бъде, ако загубим Зоуи утре вечер в Париж.
— Но това няма да се случи, нали, Габриел?
— Няма, ако ръководя операцията по моя начин.
Сиймор се загледа през прозореца към Темза.
— Нали не трябва да ти напомням, че кариерата на доста хора е в твоите ръце, включително и моята? Прави каквото трябва, за да получиш достъп до телефона и компютъра на Мартин, но върни момичето ни цяло.
— Такива са намеренията ми, Греъм.
— Да — каза Сиймор хладно, — но знаеш какво казват за най-добре обмислените намерения на мишките и хората. Понякога се отклоняват и водят до катастрофални резултати. Ако има нещо, което правителството на Нейно величество никак не харесва, това са бедствията. Особено ако се случват във Франция.
— Искаш ли да дойдеш и лично да ръководиш?
— Както добре знаеш, Габриел, на мен ми е забранено да водя операции на чужда земя.
— Как успявате да съберете каквато и да било информация с тези правила?
— Ние не сме като теб, Габриел. Ние сме британци. Правилата ни карат да се чувстваме щастливи.
50. Мейфеър, Лондон
Подобно на всеки друг аспект на „Шедьовър“, изборът на място за команден център стана повод за напрегнати преговори. По причини, дължащи се и на предназначение, и на статут, оперативният център на МИ5 беше счетен за неподходящ за действия на чужда територия, била тя и близка, колкото е Париж. МИ6 направи предвидим ход и предложи за място на действие Воксхол Крос — предложение, незабавно отхвърлено от Греъм Сиймор, който вече водеше загубена битка в желанието си да държи големите си конкуренти настрани от операцията, която считаше за своя. След като израелците официално нямаха оперативен център в Лондон, единствената възможност оставаха американците. Да се водят действията от офиса на ЦРУ имаше смисъл по политически и технически причини, след като възможностите на американците на британска земя бяха далеч по-големи от тези на самите британци. И наистина, Сиймор, след последното си посещение в колосалния подземен център на Управлението, беше стигнал до заключението, че американците могат да водят световна война от помещението под Гроувнър Скуеър, без Уайтхол да има и най-малка представа.
— Кой им позволи да го построят? — беше попитал министър-председателят.
— Вие, сър — бе отговорил Греъм.
Веднъж установили мястото за събиране, оставаше по-незначителният въпрос с поканените. Сиймор се боеше, че списъкът с желаещите да присъстват е страшно дълъг — дължината му го принуди да напомни на събратята си, че провеждат разузнавателна операция, а не правят премиера в Уест Енд. И след като операцията се очакваше да произведе материал, неподходящ за масово разпространение, тя трябваше да се ръководи с голямо внимание. Другите агенции щяха да бъдат информирани за резултатите, но не можеха да присъстват под никакъв претекст при провеждане на операцията. Списъкът с гости се сведе до ръководителите на трите служби, тримата членове на тайното сътрудничество, които винаги извършваха неприятните и отхвърляни от всички задачи, а за последствията мислеха по-късно.