През следващите два часа Свети Мартин седеше с монашеско спокойствие във ВИП чакалнята на виенските авиационни служби, докато свитата му трескаво се мъчеше да осигури коридор за излитане. Всички налични метеорологични данни показваха, че предстои или продължително забавяне, или дори затваряне на летището. По някакво чудо самолетът на Мартин получи единственото разрешение онази вечер и се приземи в Париж преди пет и половина. В съответствие със заповедта на Габриел никакви снимки не бяха правени, докато Мартин и антуражът му не излязоха от летището и не се качиха в чакащия конвой от черни мерцедеси S-класа. Три от колите се насочиха към хотел „Де Крийон“, а една — към изящната кремава жилищна сграда на Ил Сен Луи.
За Габриел Алон, който стоеше на прозореца на тайната си квартира от другата страна на Сена, пристигането на Мартин Ландесман бе от голямо значение, защото това беше първата му среща на живо с набелязаната жертва. Мартин се появи от задната седалка на колата си с елегантна кожена компютърна чанта в едната ръка и непридружаван от никого, се вмъкна в сградата. Мартин, човекът от народа, помисли си Габриел. Мартин, който беше на няколко часа от разобличаването си. Подобно на всичките му публични изяви, и тази беше кратка, но остави незаличимо впечатление. Дори и Алон трябваше да признае неохотното си професионално възхищение за цялостното представяне на Мартин.
Габриел вдигна бинокъла за нощно виждане и огледа бойното поле. Яков беше в пежото седан, паркирано до реката; Одед беше в реното, вмъкнато в тясната уличка до сградата на Мартин, а Мордекай беше в микробус форд, паркиран до подножието на Пон Мари. И тримата щяха да прекарат безсънно бдение през нощта, както и тримата мъже в черния мерцедес S-класа, паркиран пред Ке дьо Бурбон № 21. Единият беше Анри Касен, обичайният шофьор на Мартин в Париж. Другите двама бяха професионални бодигардове, наети от „Центрум Секюрити“. Точно тогава Габриел чу кратко припукване. Той свали бинокъла и се обърна към Киара, която бе приведена над лаптопа, следейки аудиопотока от мобилния телефон на Зоуи.
— Проблем ли има?
Киара поклати глава.
— Изглежда, влакът минава през тунел.
— Тя къде е?
— На по-малко от километър северно от гарата.
Габриел отново се обърна към прозореца и вдигна бинокъла. Мартин беше на най-горната тераса, вгледал се в реката, с телефон до ухото. Няколко секунди по-късно Габриел чу двукратно позвъняване от компютъра на Киара, последвано от гласа на Зоуи.
— Здравей, скъпи.
— Къде си?
— Влакът влиза в гарата.
— Как мина пътуването?
— Добре.
— А денят?
— Изключително неприятен.
— Какво има?
— Адвокати, скъпи. Проклетите адвокати.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Искрено се надявам.
— Ще се видим след малко.
Връзката прекъсна. Киара вдигна поглед от компютъра и каза:
— Добра е.
— Така е. Но е лесно да лъжеш по телефона. Много по-трудно е, когато сте лице в лице.
Габриел се върна на поста си до прозореца. Мартин отново говореше по телефона, но този път Алон не можеше да чуе разговора.
— Зоуи слезе ли вече от влака?
— Тъкмо стъпва на перона.
— В правилната посока ли се насочва?
— Да, и то със завидна скорост.
— Умно момиче. Сега да се надяваме, че ще успее да стигне до колата, преди някой да й открадне чантата.
За Зоуи винаги бе било тайна защо влакът „Евростар“ от Лондон до Париж, едва ли не най-бляскавата железопътна линия на света, спираше в дупка като парижката Гар дю Нор. Това беше негостоприемно място дори посред бял ден, но в 22,17 ч. в студена зимна вечер бе просто ужасяващо. Картонени чашки и опаковки от храна бяха разхвърляни около преливащите кошчета за боклук, замаяни наркомани блуждаеха безцелно, а изтощени сезонни работници дремеха върху смачкания си багаж, чакайки влак за никъде. Пристъпвайки на открито, в тъмнината на площад „Наполеон Трети“, Зоуи веднага бе забелязана от поне трима просяци. Навела глава, тя се промъкна, без да каже и дума, и се качи в черен седан с името РИЙД на прозореца.
Когато колата се понесе напред, младата жена усети как сърцето й се блъска в гърдите. Изведнъж си помисли да помоли шофьора да я върне обратно на гарата. След това погледна през прозореца и видя успокояващата гледка на каращ до тях мотоциклетист. Зоуи позна обувките. Бяха на снажния русоляв оперативен агент със сиви очи, който говореше с руски акцент.