— Чакам — каза той.
— Да бъдеш отегчен ли?
— Ти никога не ме отегчаваш, Зоуи. — Вдигна поглед и й се усмихна. — Всъщност винаги успяваш да ме изненадаш.
Телефонът му тихо иззвъня. Той го извади от джоба си, намръщи се, като видя кой го търси, и го прибра обратно в джоба си, без да отговори.
— Та какво казваше?
— Може да ме съдят.
— „Емпайър Аероспейс“ ли?
Тя беше искрено изненадана.
— Чел си статиите?
— Чета всичко, което пишеш, Зоуи.
Разбира се, че го четеш. И тя си спомни първия мъчителен момент при срещата й с Греъм Сиймор. Не можехме да се свържем с вас открито, госпожице Рийд. Вижте, твърде възможно е някой да ви следи и да подслушва телефоните ви…
— Какво мислиш за статиите?
— Завладяващо четиво. Ако директорите на „Емпайър Аероспейс“ и британските политици са наистина виновни, тогава трябва да бъдат съответно наказани.
— Не изглеждаш убеден.
— Във вината им ли? — Той повдигна вежди замислено и сложи малко зелен боб в края на правоъгълна чиния за сервиране. — Разбира се, че са виновни, Зоуи. Просто не мога да разбера защо всички в Лондон се преструват на изненадани. Когато някой продава оръжие на чужди държави, даването на подкупи на политици е задължително.
— Вероятно е така — съгласи се тя, — но това не поправя нищо.
— Разбира се, че не.
— Ти някога изкушавал ли си се?
Мартин постави две парчета киш до зеления боб.
— За какво?
— Да дадеш подкуп, за да си осигуриш държавна поръчка.
Той се усмихна с леко пренебрежение и добави няколко парчета пълнени пилешки гърди към платото.
— Мисля, че ме познаваш достатъчно добре, за да си отговориш сама. Ние избираме много внимателно компаниите, които купуваме. Освен това стоим настрана от подизпълнители на военни проекти или производители на оръжие.
Не, помисли си Зоуи. Само текстилна фабрика в Тайланд, в която работниците са роби; химически комплекс във Виетнам, който отравя реките на стотици километри разстояние; селскостопанска фирма в Бразилия, разрушаваща същите влажни екваториални гори, които Мартин се бе клел да пази до сетния си час. Накрая съществуваше и малък промишлен завод в Магдебург, който извършваше енергична, но тайна търговия с иранците — защитниците на всички скъпи за Мартин принципи. Мислите й още веднъж бяха поели в опасна посока. Отбягвай ги, напомни си тя сама.
Мартин подреди и няколко парчета френска шунка в платото и занесе храната в трапезарията, където масата вече бе сложена. Зоуи се задържа до прозореца, загледана в Сена, преди да заеме обичайното си място. Спазвайки етикета, Мартин напълни чинията й и сипа вино в чашата й. След като сервира и на себе си, той я попита на какво основание е заплахата за съд.
— Умишлено премълчаване на истината — каза Зоуи. — Обичайните глупости.
— Това ефектен номер за пред обществеността ли е?
— От най-лошите. Но фактите ми са непоклатими.
— Познавам доста добре главния директор на „Емпайър“. Ако искаш да поговоря с него, сигурен съм, че той ще се погрижи обвинението…
— Да отпадне ли?
Той замълча.
— Това може да бъде малко неловко, Мартин, но оценявам желанието ти.
— Твоето ръководство подкрепя ли те?
— За момента, да. Но Джейсън Търнбъри вече търси най-близката миша дупка.
— Джейсън няма да е на тази позиция още дълго.
Зоуи рязко вдигна поглед от чинията си.
— Откъде може да знаеш?
— Знам всичко, Зоуи. Не си ли го разбрала досега?
Тя усети, че бузите й пламват. Усмихна се пресилено и отговори:
— Винаги така казваш, скъпи. И започвам да се убеждавам, че е вярно.
— Би трябвало. Трябва също да знаеш, че състоянието на вестника ви е по-лошо, отколкото си мислиш. Джейсън го чака спасителна лодка в седалището на „Лейтъм Интернешънъл Медиа“. Опасявам се, че останалата част от ръководството на Файненшъл Джърнъл ще трябва сами да мислят за себе си. Същото важи и за редакторите.
— Колко още ще се задържим над повърхността?
— Без купувач или без крупно инвестиране на пари в брой… няма да е задълго.