— Откъде знаеш всичко това?
— Миналата седмица от „Лейтъм“ ме потърсиха и ме попитаха дали не бих искал да поема Файненшъл Джърнъл.
— Шегуваш се! — Но от изражението му ставаше ясно, че не е така. — Това би направило взаимоотношенията ни още по-сложни, Мартин.
— Не се тревожи, Зоуи. Казах им, че не ме интересува. Медиите са малка част от инвестиционния ни портфейл, а и не проявявам интерес към купуването на вестник, който кърви до смърт. — Той вдигна телефона си. — Как очакваш хората да плащат за нещо, което им се дава безплатно?
— А Файненшъл Джърнъл!
— Предполагам, че на теб ще хвърлят спасително въже.
— Кой?
— Виктор Орлов.
Зоуи позна името. Виктор Орлов беше един от руските олигарси, които бяха спечелили милиарди, изцеждайки авоарите на бившия Съветски съюз, докато обикновените хора се бореха да оцелеят. Както повечето първо поколение олигарси, Виктор не беше добре дошъл в Русия. Сега живееше в една от най-скъпите къщи в Лондон.
— Виктор взе британски паспорт преди няколко месеца — каза Мартин. — Сега иска към него да прибави и британски вестник. Смята, че Файненшъл Джърнъл ще му спечели в Лондон социалното положение, което толкова желае. Освен това иска да използва вестника и като тояга, с която да натупа старите си съперници в Кремъл. Ако успее да сложи ръка на него, твоите публикации никога няма да са същите.
— А ако не ни купи?
— Вестникът може да бъде закрит много скоро. Но помни, Зоуи, това не си го чула от мен.
— Аз никога нищо не чувам от теб, скъпи.
— Надявам се.
Зоуи се засмя на себе си. Беше изненадана колко лесно бе попаднала в добре познатия, удобен маниер на техните взаимоотношения. Опита се да не се противи на тези чувства, както се опитваше и да не мисли за телефона до ръката на Мартин или за лаптопа на плота в кухнята.
— Доколко познаваш Виктор?
— Предостатъчно. — Мартин набоде хапка. — Накара ме да го поканя на събирането във Вила Елма следващата седмица.
— Как е успял?
— Като разписа чек за милион евро на „Един свят“. Не ме интересува нито Виктор, нито начинът, по който работи. Но поне ти ще можеш да се опознаеш с новия си собственик. — Погледна я сериозно. — Нали планираш да дойдеш?
— Зависи дали ще е безопасно за мен.
— Какво искаш да кажеш?
— Съпругата ти, Мартин. Говоря за Моник.
— Моник живее свой живот, а аз си живея мой.
— Но може да не иска да вижда живота ти изнесен на показ с вечерна рокля на „Диор“ с най-скандализиращото деколте, което съм виждала.
— Получила си подаръка ми?
— Да, Мартин, получих го. Наистина не беше нужно.
— Разбира се, че беше. Очаквам да я облечеш следващата седмица.
— Сигурна съм, че приятелят ми много ще я хареса.
Той се загледа в чинията си и небрежно я попита кого мисли да доведе на партито.
— Джейсън се надяваше да дойде отново, но още не съм решила окончателно.
— Би могла да доведеш някого другиго, а не един от бившите си любовници.
— С Джейсън не бяхме любовници, Мартин. Бяхме грешка.
— Той очевидно все още мисли за теб.
Тя го погледна игриво.
— Мартин Ландесман, ти май ревнуваш!
— Не, Зоуи, не ревнувам. Но и не искам да бъда мамен.
Изражението й стана сериозно.
— Ако се чудиш дали в живота ми има друг мъж, такъв няма, Мартин. За добро или зло, само ти си.
— Сигурна ли си?
— Съвсем сигурна. В случай че те интересува, аз съм повече от готова да го докажа.
— Първо вечеряй, Зоуи.
Тя се усмихна.
— Приключих.
Трийсет минути по-късно, в тайната квартира оттатък Сена, Габриел се прегърби пред компютъра си, опрял юмруци на слепоочията си, затвори очи, заслуша се. Някъде дълбоко в него, погребан под хиляди лъжи и белязан от безброй рани, се криеше обикновен човек, който отчаяно искаше да намали звука. Професионализмът не му позволи. „За нейно добро е — каза си той. — За нейна безопасност. Съжалявам, Зоуи. Така трябва.“
За да се разсее, Габриел отиде към прозореца и с опрян до очите си бинокъл за нощно виждане провери местоположението на хората си. Яков беше в пежото; Одед бе в реното; Мордекай — в микробуса; Михаил и Йоси пиеха бира на кея с група млади здравеняци. Римона и Дина бяха възседнали два моторни скутера близо до хотел „Де Вил“. Той направи бърза проверка чрез кодирано радиосъобщение. Отговориха му един по един, отривисто и нащрек.