Последната спирка от обиколката на бойното поле беше входът на боядисаната в кремаво сграда на Ке дьо Бурбон № 21, където един от бодигардовете на Мартин от „Центрум Секюрити“ бавно пристъпваше под светлината на лампите. Знам как се чувстваш, помисли си Габриел. Чакането може да бъде истински ад.
52. Ил Сен Луи, Париж
Лунната светлина проникваше през прозореца и обагряше в бледосиньо събраните накуп сатенени чаршафи в огромното легло на Мартин Ландесман. Зоуи лежеше много спокойно, заслушана в свистенето на водата от ранния сутрешен трафик по Сена. Двама пияни любовници се караха някъде. За момент дъхът на Мартин пресекна, но после нормалното му дишане се възстанови. Зоуи погледна часовника на масичката до леглото. Часът беше същият, както и последния път, когато провери: 3:28…
Тя внимателно погледна Мартин. След като се бяха любили за втори път, той се беше отдръпнал в своята половина на леглото със съпружеска дискретност и доволно бе потънал в дълбок сън. Не беше сменил позата си почти час. Гол до хълбоците, той лежеше по корем, краката му бяха заели положение, подобно на бягане, а едната си ръка бе протегнал към Зоуи с копнеж. В съня лицето му излъчваше определено детска невинност. Зоуи се почувства принудена да извърне поглед. Кавгата на любовниците на улицата беше спряла, заменена от мъжки гласове, мърморещи нещо на немски. Няма нищо, каза си тя. Само смяната на охраната на „Центрум Секюрити“ в 3:30 ч.
Не мисли за телохранителите, беше й напомнил Габриел последната вечер в Хайгейт. Ние ще се погрижим за тях. Трябва да мислиш единствено за Мартин. Мартин е твоя отговорност…
Мартин все още не беше помръднал. Нито пък Зоуи. Само часовникът.
3:32…
Започнеш ли веднъж, движи се тихо и бързо. Не се оглеждай като среднощен крадец…
Тя затвори очи и си представи къде се намират четирите предмета, които й трябваха, за да изпълни задачата. Два от тях — мобилният й телефон и флашката, бяха пъхнати в ръчната й чанта, която лежеше на пода до леглото. Телефонът на Мартин все още бе на масата в трапезарията, а лаптопът му — на кухненския плот.
Представяй си движенията на тялото си, преди да ги направиш. Щом занесеш телефона и компютъра на безопасно място, следвай инструкциите ми стриктно и Мартин няма да има повече тайни…
Тя бръкна в чантата си, взе телефона си и флашката и безшумно се измъкна от леглото. Дрехите й лежаха разпръснати на пода. Без да им обръща внимание, с тихи стъпки се отправи към вратата. Сърцето й се блъскаше лудо в гърдите и тя пристъпи във вестибюла. Въпреки че Габриел я бе предупредил да не го прави, не можа да устои и хвърли един последен поглед на Мартин.
Изглежда, той още спеше дълбоко. Тя притвори вратата и тихо се запромъква из апартамента към трапезарията. Чиниите още бяха на масата, също и телефонът на Мартин. Зоуи го сграбчи и тръгна към кухнята, като междувременно набираше от собствения си телефон. Габриел отговори при първото позвъняване:
— Затвори телефона. Брой до шейсет. После се залавяй за работа.
Връзката прекъсна, когато Зоуи влезе в кухнята. В тъмнината можеше да види само силуета на черния Sony VAIO в края на плота. Мартин бе оставил компютъра си в режим на готовност. Зоуи веднага го изключи и включи флашката в един от входовете. После взе нокията отново и се взря в екрана, като тихичко си броеше:
Двайсет и пет… двайсет и шест… двайсет и седем… двайсет и осем…
След като прекъсна разговора със Зоуи, Габриел бързо информира останалите от екипа, че операцията е в действие. На този етап само Мордекай имаше поставена задача, която изискваше просто да натисне бутона за включване на устройството на седалката до себе си. По същество това беше клетъчна антена в куфар, която имаше за цел да излъже телефона на Мартин, че работи в обичайната си мрежа, докато всъщност работеше в мрежата на Службата. Сигналът, който издаде при насочването й към сградата на Ке дьо Бурбон № 21, щеше временно да прекъсне всякакви клетъчни услуги на Ил Сен Луи. В този момент причиненото неудобство за клиентите на френските телекомуникации беше най-малката грижа на Габриел. Той стоеше до прозореца на тайната квартира, взираше се в тъмните прозорци на спалнята на Мартин Ландесман и тихо броеше наум.