Петдесет и седем… петдесет и осем… петдесет и девет… шейсет…
Сега, Зоуи, сега!
Като по даден знак, Зоуи започна да набира номер от телефона на Мартин. Този номер беше набирала стотици пъти в обезопасената къща в Хайгейт. Номер, който знаеше като своя собствен. След като въведе и последната цифра, натисна бутона за избиране и вдигна телефона към ухото си. Чу се единичен тон за позвъняване, последван от няколко кратки пиукания. Зоуи погледна екрана. Появи се диалогов прозорец, питащ иска ли да приеме обновяване на софтуера. Тя веднага натисна „да“. След няколко секунди се появи ново съобщение: „Извършва се прехвърляне“. Зоуи внимателно сложи телефона на плота, после включи компютъра, като задържа клавиша F8. Вместо да се включи както обикновено, компютърът автоматично зареди системното меню. С едно натискане тя позволи промяна на системните настройки и въведе команда компютърът да започне да използва софтуера от флашката. Това стана без проблеми и след секунди на екрана се появи прозорец със съобщение, че прехвърлянето се изпълнява. Поради големия обем на прехвърляната информация — всяка частица информация от хард диска на Мартин — прехвърлянето щеше да отнеме час и петнайсет минути. За съжаление, трябваше да остави флашката на компютъра и да дойде отново в кухнята, когато задачата се изпълнеше.
Тя намали яркостта на монитора на лаптопа и отново взе телефона на Мартин. „Актуализирането на софтуера“ бе завършено. Беше необходимо само да изключи телефона и след това да го включи отново, за да се инсталира софтуерът. Направи го и после бързо провери списъка с последните разговори. Нямаше и следа от нейния разговор. Всъщност според данните в телефона последното набиране от него бе било в 22:18 ч., когато Мартин се бе обадил на Моник в Женева. Последното прието повикване бе било, докато Мартин бе приготвял вечерята. Зоуи погледна номера.
Моник…
Зоуи върна телефона в режим на готовност и отвори хладилника. В най-горната част имаше бутилка „Волвик“. Тя я премести, внимателно затвори вратата и се насочи към трапезарията. Там се спря само да остави телефона на Мартин. Когато се върна в спалнята, намери вратата открехната, точно както я бе оставила. Мартин лежеше неподвижно в леглото, бледата кожа на тялото му блестеше на лунната светлина. Тя приседна от своята страна на леглото и пусна мобилния си телефон в чантата си. После се плъзна под сатенените чаршафи и погледна Мартин. Изведнъж той отвори очи и изражението му вече не бе по детски невинно.
— Започнах да се тревожа за теб, Зоуи. Къде беше?
Дори в най-простите операции има моменти, когато времето сякаш спира. Габриел беше преживявал подобни моменти повече от всеки друг професионален разузнавач. Със сигурност така беше и в 3:36 ч. сутринта в Париж, докато чакаше Зоуи Рийд, специалният разследващ кореспондент на уважавания лондонски вестник Файненшъл Джърнъл, да отговори на любовника си Мартин Ландесман. Габриел не уведоми Лондон за възможния проблем. Не каза нищо и на екипа си. Вместо това остана до прозореца на тайната квартира с бинокъл на очите, с Киара до себе си, и направи това, което всеки опитен агент прави в такива случаи. Затаи дъх.
Тишината трая цяла вечност. По-късно, когато прегледа записите, откри, че са били само три секунди. Зоуи започна с оплакване от жестока жажда, а после игриво смъмри Мартин, че в бързината е разхвърлял дрехите й по пода. Накрая предложи няколко неща, които могат да направят, щом и двамата са будни в 3:36 ч. сутринта.
Някъде вътре в Габриел се криеше обикновен човек, който отчаяно искаше да не подслушва. Професионализмът обаче не би го позволил. И той стоеше на прозореца на тайната квартира, съпругата му беше до него, а той слушаше как Зоуи Рийд се люби за последен път с мъжа, когото Габриел я бе накарал да мрази. Чу и как час и петнайсет минути по-късно Зоуи стана от леглото на Мартин и свали флашката от компютъра му — флаш памет, която беше прехвърлила съдържанието на хард диска на Мартин към солидната викторианска тухлена сграда в Хайгейт.
Партньорите на Габриел в Лондон никога нямаше да чуят записите от нощта в Париж. Нямаха право. Щяха само да разберат, че Зоуи Рийд е излязла от жилищната сграда на Ил Сен Луи в 8:15 ч. сутринта и се е качила на задната седалка на „Мерцедес Бенц“ с името РИЙД на прозореца. Колата я бе закарала директно на Гар дю Нор, където отново бе посрещната от няколко просяци и наркомани, докато бързаше покрай билетните гишета към чакащия влак. Един украинец с коса на расти и окаляно кожено яке се оказа най-настоятелният й ухажор. Той най-накрая отстъпи, прокуден от мъж с къса тъмна коса и сипаничаво лице.