Съдържанието на компютъра на Мартин беше кодирано, но защитата бързо падна под вещите ръце на двамата гении от Техническия отдел. Веднъж пробили външната стена, компютърът бързо избълва хиляди документи, които извадиха наяве всички дела на империята на Ландесман. Въпреки че за конкурентите на Мартин тази информация би струвала милиони, за Габриел нямаше особена стойност, защото не даваше никаква допълнителна информация за връзката между „Глоубъл Вижън Инвестмънтс“ и „Кеплер Верк“ или за предмета на тайната търговия между „Кеплер“ и иранците. Габриел от опит се бе научил да не се съсредоточава върху това, което е видимо в компютърната памет, а върху това, което вече не е там — временните файлове, които се носеха като духове из хард диска, изтритите документи, които бяха живели кратко, преди да бъдат изхвърлени в кошчето. Файловете никога не са напълно изтрити от компютъра. Точно както радиоактивните отпадъци, и те живеят вечно. Габриел насочи техниците да съсредоточат усилията си върху кошчето в компютъра на Мартин, особено върху една скрита папка, която бе останала непроницаема въпреки всички опити за възстановяването й.
Екипът на Габриел не работеше изолирано. И наистина, тъй като „Шедьовър“ беше международно начинание, то и полученият с много труд продукт беше международно достояние. Американците получиха своето посредством безопасна връзка между Хайгейт и Гроувнър Скуеър, докато британците, след множество вътрешни препирни, решиха, че МИ6 е логичният първи получател, след като Иран беше под неговата юрисдикция. Като цяло, Греъм Сиймор успя да запази надмощие в операцията и Темс Хаус остана мястото за вечерните срещи на началниците. Атмосферата остана колегиална, като изключим факта, че всяка страна имаше различни предположения за намеренията на иранците, внасяше различни стилове за анализ и различни национални приоритети. За американците и британците наличието на ядрено оръжие в Иран представляваше регионален проблем, за Израел това беше непосредствена заплаха. При съвещанията Габриел не се занимаваше с подобни въпроси. Но тогава не беше и нужно.
Всяка вечер последната му спирка в Темс Хаус беше стаичката без прозорци на Найджъл Уитком, на когото бе поверено наблюдението на Зоуи Рийд. Въпреки потенциалните опасности при наблюдаването на британски журналист, Уитком прие задачата без възражения. Както повечето участници в „Шедьовър“, той също бе започнал да си пада по Зоуи и с удоволствие прие възможността да й се възхищава още няколко дни, макар и отдалеч. Докладите от ежедневните наблюдения свидетелстваха за липса на нарушения от нейна страна или на доказателства за такива. Всеки път, когато Мартин се свързваше с нея, тя надлежно докладваше. Дори препрати на МИ5 кратко съобщение, което Ландесман бе оставил на телефонния й секретар.
— Какво е казал? — попита Габриел.
— Обичайното. Присъствието ти ми беше много приятно, скъпа. С нетърпение чакам да те видя в Женева другата седмица, скъпа. Нещо за някаква рокля. Тази част не я разбрах. — Уитком подреди листовете по малкото си директорско бюро. — В даден момент е нужно да решим дали трябва да посети приема на Мартин, или вместо това внезапно да бъде съборена от свински грип.
— Знам, Найджъл.
— Може ли да споделя мнение?
— Ако настояваш.
— Свински грип.
— А ако нейното отсъствие стане причина Мартин да заподозре нещо?
— По-добре подозрителен Мартин Ландесман, отколкото мъртъв репортер. Това ще е зле за кариерата ми.
Когато Габриел се върна в къщата в Хайгейт, беше вече почти полунощ. Намери екипа потънал в работа, а в кодираната си пощенска кутия — интригуващо съобщение от булевард „Цар Саул“. Изглежда, че един стар познат от Париж искаше да поговорят. Докато четеше съобщението за втори път, Габриел си заповяда да остане спокоен. Да, бе възможно да търсят точно това, но можеше и да не е нищо особено. Грешка е, помисли си той. Загуба на време, с което не разполагаше. Но бе възможно късметът да му се е усмихнал за пръв път, откакто Джулиан Ишърууд се бе появил на скалите в Корнуол с молбата да намери липсващия портрет от Рембранд. Някой трябваше да провери. Но с възложената му отговорност за „Шедьовър“, трябваше да е някой друг, а не самият той. Всичко това обясняваше защо Ели Лавон, майстор на проследяването, археолог и търсач на заграбени по време на холокоста ценности, се върна в Париж рано на следващата сутрин. И защо, малко след един часа следобед, той вървеше по Рю де Розие, на двайсет крачки след ревностната пазителка на спомени Хана Вайнберг.