— Не просто центрофуги — каза Габриел. — Свети Мартин продава на иранците всичко, което им е нужно за изграждането на заводи за обогатен уран.
— А аз си мислех, че денят ми е бил успешен.
— Ти какво откри?
— Нищо особено. — Ели вдигна калъфа от восъчна хартия. — Само списъка на Курт Фос с банковите сметки в Цюрих.
Четвърта част
Разбулване
56. Плейнс, Вирджиния
Фермата се намираше на не повече от осемдесет километра западно от Вашингтон, точно там, където планинската верига Блу Ридж започва постепенно да се издига от долината Шенандоа. Жителите на спокойното градче Плейнс, разположено в близост до магистрала „Джон Маршал“, бяха убедени, че собственикът на този имот е някой влиятелен вашингтонски адвокат. Според тях най-вероятно той бе червив от пари и имаше куп високопоставени приятели. Така поне си обясняваха черните лимузини и лъскавите джипове, които редовно кръстосваха из градчето, понякога в най-странните часове на денонощието.
През една мразовита утрин в средата на декември десетина такива автомобила се появиха в Плейнс — доста повече от обичайното. Всички те следваха един и същ маршрут: вляво покрай бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“ и минимаркета, сетне вдясно след железопътните релси, а после още около два километра надолу по шосе 601. При положение че денят бе петък и коледните празници наближаваха, местните хора предположиха, че през почивните дни фермата ще бъде домакин на някакво вашингтонско увеселение — от онзи род приеми, където политици и лобисти се срещат, за да си разменят пари и услуги, както и да побъбрят непринудено как да си подобрят замаха на голф и да се похвалят с любовния си живот. В действителност тези слухове не бяха никак случайни. Те се разпръскваха целенасочено и методично от специален отдел към Централното разузнавателно управление, който бе същинският собственик на стопанството.
На входния портал лъщеше месингова табела с надпис ХЮИТ — име, подбрано на случаен принцип от един компютър в Лангли. Зад него се простираше чакълен път, ограден отдясно от неголямо поточе, а отляво — от просторно пасище. И двете забележителности сега не се виждаха, скрити от половинметрова снежна покривка, останала от скорошните зимни вихрушки, които бяха засегнали региона и бяха парализирали федералните власти. Както повечето неща напоследък, бурята бе предизвикала ожесточени дебати във Вашингтон. Всички онези, които не вярваха в историята с глобалното затопляне, се бяха вкопчили в капризите на времето като доказателство, че са прави. От друга страна, вещателите на климатични промени твърдяха, че това е поредното свидетелство в каква огромна опасност изпада нашата родна планета. За занимаващите се професионално с шпионска дейност в Лангли подобно разногласие не бе никак изненадващо. Те бяха свикнали на парадокса как двама души спокойно могат да разглеждат едни и същи факти, а да достигат до диаметрално противоположни заключения. Това явление всъщност бе в основата на разузнаваческото дело. И не само на него, а и изобщо на човешкия живот.
Към края на настлания с чакъл път, построена на нисък залесен хълм, се издигаше двуетажна фермерска къща с потъмнял меден покрив и две веранди. Кръговата алея за паркиране пред сградата бе щателно разчистена предната вечер. При все това обаче мястото не стигаше за армадата от седани и джипове, които се появяваха един подир друг. Автомобилите бяха толкова плътно паркирани един до друг, че за последния пристигнал се оказа почти невъзможно да намери пролука да стигне до входа на къщата. А това вече бе проблем, тъй като в него се возеха най-важните участници в събирането. Затова на последните пристигнали им се наложи да зарежат колата си на петдесетина метра от къщата и да си пробиват път през снежните преспи. Най-отпред на групата вървеше Габриел, непосредствено след него крачеше Узи Навот, а зад него следваше Шамрон, хванал под ръка Римона.
Появата на израелската делегация предизвика спорадични аплодисменти от голямата група гости, които вече бяха вътре. Британците бяха изпратили само двама свои представители — Греъм Сиймор от МИ5 и Едмънд Радклиф от МИ6. За разлика от тях, американците съвсем не бяха подходили толкова скромно. Тук бе Ейдриън Картър, както и Шепърд Кантуел, заместник-директор по разузнаването към ЦРУ. Присъстваше и техният главен експерт по иранските въпроси — Том Уокър. Имаше и човек на име Бланчард от Националната разузнавателна служба, както и някой си Редмънд от Разузнавателната агенция към Министерство на отбраната. Съветът за национална сигурност бе представен от Синтия Скарбъро, а от страна на ФБР бе изпратен Стивън Кларк. Как точно от Бюрото бяха съумели да се сдобият с покана за събитието, щеше да си остане една от многото мистерии на операция „Шедьовър“.